Взех си пистолета и повиках такси.
11.
Но щом се озовах на улицата, под непрестанните пориви на вятъра, си спомних нещо, което бях забравила — същото, дето бе висяло цяла нощ пред прозореца ми. Погледнах нагоре. Машинката си беше на мястото — точно където я бях видяла последния път.
— Още ли си тук? — попитах.
— Да, Хсинг, още съм тук — отвърна шпиониращата камера.
Зяпах я с престорено любопитство, докато чаках таксито, и обмислях разни неща.
Не се и съмнявах, че Саюри Накада няма да погледне с добро око на присъствието на камерата. Нещо повече, нямах никакво желание да позволявам на Големия Джим Мишима да разбере, че се срещам с Накада. Никой не биваше да узнае за това. Не бях сигурна в какво се забърквам и не ми се щеше и други да са в течение на делата ми.
Освен това откъде можех да съм сигурна, че камерата е на Мишима? Това беше само предположение, засега без потвърждение. Може Орхид да ме бе надушил от самото начало, още когато Зар Пикънс цъфна на вратата ми, и ми бе лепнал това любопитно око, като ме бе оставил да си мисля, че е на Големия Джим.
Малко вероятно, но не бих казала и невъзможно.
Сега, когато вече бях почти сигурна, че съм на прав път и че там, където отивам, няма да е безопасно, камерата започваше да се превръща в сериозна пречка. Достатъчно грижи си имах да не проникне някой в компютъра ми, ами трябваше да се съобразявам и с непрестанното ѝ присъствие и тормоз. Защото това си беше тормоз. В края на краищата, ако някой наистина искаше да ме държи постоянно под наблюдение, щеше да ми лепне интелигентен микроорганизъм, който не само да се храни от мен, но и да праща съобщения на притежателя си за всяко мое движение и действие. А не тази проклета камера, която бръмчеше като свръхголяма муха.
О, да, чувала бях да разправят, че интелигентните микроби били всъщност по-тъпи и от знаете какво и че съобщенията, които пращали, често били неразгадаеми или лишени от смисъл, и можеше да има нещо вярно в това, но все пак вършеха по-добра работа от летяща кутия от пластмаса и хром. Камерата може да е много удобна за далечно наблюдение и да се използва многократно, но се вижда, прави впечатление и лесно можеш да се отървеш от нея, както стана в „Манхатън“; освен това може да бъде заглушавана и дори изключена, ако се наложи. Интелигентните микроорганизми са невидими с просто око, придружават те навсякъде, не можеш да се освободиш от тях, нито да ги екранираш, без да предприемеш сериозни мерки.
Но може би Мишима — ако беше Мишима — работеше с каквото разполага и не даваше пукната пара, че ме подлага на тормоз. Да речем, че бе пуснал камерата да кръжи из Капана, с въведени моите данни, и тя ме бе засякла случайно, а после не му се е занимавало да продължи следенето с микроорганизми. Че не целеше да ми досажда, а по-скоро го мързеше.
Реших, поне засега, да се придържам към тази версия. И да съм разумна и възпитана.
— Ей — провикнах се. — Разкарай се. Излизам по работа — моя работа, а не твоя. Няма да ходя в Капана, тъй че не желая да се влачиш с мен.
— Съжалявам, Хсинг — отвърна камерата. — Правя каквото ми наредят, а ми заповядаха да те следя. — Обективът бе фокусиран право в окото ми.
— Добре де, защо все пак не се свържеш с твоя шеф и не провериш дали не си е променил намерението? Но го предупреди, че започва да ми писва.
— Хубаво, ще попитам — рече камерата. — Но не храни големи надежди.
Не хранех никакви. Просто стоях и чаках таксито.
То се приземи на тротоара до мен — стар индепендънт с износена реклама на казино „Круиз“ отстрани. Вратата се отмести и влязох. Дадох един адрес в Източния край — не този на Накада, но близо.
Таксито се издигна и камерата ме последва. Почти веднага отнякъде изникна цял рояк рекламизатори. Облегнах се на седалката, загледана в светлините зад прозореца.
Когато наближихме източните граници на Надкапана, рекламизаторите ни оставиха, а един, по-малък и с допълнителни опции, който се бе промъкнал незабелязано през филтъра в купето, се саморазруши, осъзнал, че е попаднал извън разрешените за действие граници. Не зная какво бе смятал, че ще постигне в купето, а може го бе пуснало самото такси, но така или иначе постъпката му бе доста глупава. Остави петно топла оранжева пластмаса на седалката до мен. От миризмата на изгорено за миг ми призля.
Обърнах се и погледнах през задния прозорец.
Камерата продължаваше да ме следва, на около метър зад нас, фиксирала обектива право в мен.
След няколко минути се приземихме на адреса, който бях дала, платих, забавих се една-две секунди и излязох. После отстъпих назад и погледнах камерата.