— Е, каква е програмата? — попитах. — Ще се откачиш ли от мен, или си търсиш белята?
Машинката изписука и отвърна:
— Изпълнявам заповеди, Хсинг. Никаква промяна. Съжалявам.
— Аз също — рекох. Махнах на таксито и вратата се отвори. Скочих вътре.
— Искам пълно екраниране — казах. — За всякакви наблюдения.
— Да, г’ — отвърна машината и прозорците потъмняха. Сега вътре светеха само светлините на таблото. — Накъде?
Дадох адрес на Източна Денг и си разкопчах сакото. За миг се подвоумих. Дали наистина исках да го направя?
Имаше и други възможности, разбира се. Бих могла да опитам да се скрия. Да използвам заглушител. Да се отърва от камерата за известно време, макар че със сигурност щеше да ме открие.
Не, нямаше какво повече да си играя. Каквото и да ме очакваше, не можех да допусна Големия Джим или някой друг да бъде в течение на разследването. Време беше да му дам урок — и то такъв, който се запомня. Да бягам, да се крия или да я заглушавам, това бяха само временни решения. Не биваше да допускам повече да се намесват в личния ми живот. Камерата трябваше да изчезне. Извадих пистолета и го включих.
Той завибрира леко в ръката ми, докато се пробуждаше.
— Една цел — инструктирах го. — Летяща камера. Трябва да бъде унищожена с един изстрел. Не зная дали е въоръжена — твърди, че не е.
Не бях сигурна дали разбира всички думи, но предполагах, че поне схваща същината. Останалото бе въпрос на автоматични режими и програмиране.
Налагаше се да се осланям почти изцяло на него, тъй като си давах сметка, че реакциите на камерата ще са много по-бързи от моите. Мога да се меря с обикновен човек и при нормални обстоятелства, но когато се изправям срещу машина, се налага и аз да използвам машина.
— Свали ме тук — наредих на таксито. — Ще се поразтъпча.
— Г’, това в ръцете ви оръжие ли е? — попита таксито. Говореше спокойно, но предполагам, че беше доста разтревожено — като свободна машина, то само покриваше всички разходи, нямаше собственик, който да го защитава, в случай че бъде обвинено за нарушаване на законите в града. А машина, осъдена за углавно престъпление в Нощния град, не подлежи на реконструкция — просто отива за скрап.
— Не се тревожи — побързах да го успокоя. — Имам разрешително. И не се плаши — не смятам да те принуждавам да ме возиш безплатно. — Извадих картата и я лъхнах в цепката. — Ето, виждаш ли?
— Да, г’ — отвърна таксито, много мила и добра машина. Измъкнах картата, прибрах я и задържах дъх, докато машината се спускаше плавно към улицата.
Вратата се отвори, зърнах камерата, насочих оръжието и натиснах спусъка.
Усетих леко потрепване, докато пистолетът прихващаше целта, после той издаде страховит нисък и мощен звук: почувствах го не само с ръцете, но чак до мозъка на костите си. Около мен се разхвърчаха ситни лепкави отпадъци от омекотителя на отката, но въпреки това сътресението ме отхвърли назад — ВГ-2 е само пистолет в края на краищата, невъзможно е да е напълно лишен от откат, особено когато е зареден с куршуми за повишена гравитация. Усещах дясната си ръка, сякаш съм я ударила в стена, боляха ме всички стави и мускули чак до рамото. Блъснах с гръб облегалката и в същия миг последва нов трясък — от избухналата камера. Беше като да се спука огромен двуметров балон. Във всички посоки се разлетяха парченца; някои затропаха по паважа и купето на таксито.
Седалката под мен изскърца отчаяно, опитваше се да се нагоди към тялото ми и променената тежест.
В мига на изстрела бях затворила очи — винаги го правя, за да не ме заслепи блясъкът. Когато ги отворих и фокусирах поглед, от камерата бе останал само ситен прашец и отломки, пръснати навсякъде по улицата. Някои бяха нагорещени до червено; тези, които имаха донякъде аеродинамична форма, продължаваха да се реят из въздуха, но нито една не бе по-голяма от нокътя на палеца ми.
Обичам си го моя сони-ремингтън ВГ-2. Много яко пушкало. Казвали са ми, че на планетите с висока гравитация, за които е предназначен, не причинява по-големи щети от обикновен пистолет на Епиметей, но тук, в Нощния град, където гравитацията е едва девет десети от земната, мога да разчитам, че ще се справи почти във всякаква ситуация. Ако се налага да стрелям, не бих искала противникът ми да има шанс да отвърне на огъня, а с ВГ-2 това е почти гарантирано.
— Извинявай, че поизцапахме — подхвърлих на таксито, имах предвид петънцата от омекотителя. Според указанията би трябвало да не оставя петна, да не мирише, нито да се изпарява и да изчезне след деветдесет секунди. Но това никога не става. Не зная дали защото не почиствам пистолета си редовно, или има някаква грешка в сместа, а може би градският въздух е твърде замърсен, но винаги оставя сивкави лекета. Този път половината бяха по тапицерията в купето. Останалите бяха по дрехите ми. Няколко парченца от камерата също бяха паднали върху покрива и тъй като бяха силно нагрети, вероятно щяха да оставят следи от изгаряне.