— Прехвърли ми сметката за почистване — посъветвах таксито и за трети път пъхнах картата в процепа. — Ако има достатъчно, за да я покрие де. Ако остане, вземи и нещичко за себе си, заради неприятностите. — Надявах се, че бакшишът ще умилостиви машината да не вика ченгетата.
Така и стана. Във всеки случай впоследствие никой не ме потърси за това.
— Да, г’ — рече тя. — Това ли е всичко?
— Не. — Облегнах се удобно на седалката и прибрах пистолета. — Затвори вратата и ме откарай на „Секизава“ 334. — Това беше на две пресечки от Накада. Мислех да измина останалата част пешком.
Разгънах няколко пъти схванатата си ръка. Симбиотът вече беше потиснал болката.
Стана ми мъчно, че бях постъпила по този начин с камерата, но какво пък, тя бе само тъпа машина. Нямаше чувство за съхранение, а нищо чудно дори да не беше разумна.
Зачудих се какво ли ще предприеме Мишима, след като бе изгубил досадното си апаратче. Готова бях да се обзаложа, че няма да е особено щастлив. Не че ми пукаше.
Таксито ме остави на „Секизава“. Излязох навън, почаках да се изгуби в небето и едва тогава продължих по пътя си.
Не се оказа никак трудно да открия дома на Накада, тъй като бе разположен на площ колкото цял малък квартал. Голяма елегантна къща, боядисана в бяло: сега аленееше, заради разсеяната светлина на Ета Кас Б. Небето зад нея бе скрито от розова мараня и всичко това ѝ придаваше мъртвешки и зловещ изглед, сякаш бе свърталище на призраци. И да имаше прозорци, за момента бяха скрити, а може би бяха направени така, че да пропускат светлина само в едната посока. Във всеки случай не виждах нищо да свети вътре.
Не виждах също така и врата, или нещо, което да наподобява вход, но предположих, че се слива с оградата и е умело замаскирана. Нищо чудно. Богаташка мода за хора, които могат да си я позволят, а Саюри Накада със сигурност можеше. Ако бях поканена или идвах по предварителна уговорка, някой вероятно вече щеше да ме чака отпред или поне да ми отвори вратата. И тогава сигурно щяха да светят и светлините.
Никой не ме очакваше, нито бях поканена, но щях да го преживея. Възможно бе дори Накада да не си е вкъщи, но нямаше да позволя на подобна дребна подробност ме спре. Все някой щеше да има вътре, пък дори и да е най-обикновена програма.
Спрях на мястото, където предполагах, че се намира вратата, и изведнъж осъзнах, че продължавам да стискам пистолета — бях го изключила, но така и не го бях прибрала в кобура. Въпреки че подобен пропуск би трябвало да ме обезпокои, реших, че поне засега ще е най-добре да продължавам да го държа така, че да се вижда. Точно сега нямах нито време, нито нужното търпение да се правя на изтънчена. Не бях сигурна дали таксито не е повикало ченгетата. Не знаех и дали Мишима вече не е тръгнал да ме търси. Вече бях опитала да се свържа с Накада, но безуспешно. А както казах, когато се блъснеш в стена, или я заобикаляш, или пробиваш дупка в нея.
Насочих пистолета към случайно избрано място върху фасадата, включих го отново и произнесох със силен глас, но без да викам:
— Това оръжие е заредено с бронебойни експлозивни куршуми, които могат да предизвикат ужасно сериозни щети. Трябва да говоря със Саюри Накада. Нека излезе отвън, или ме пуснете вътре и ще прибера пистолета, но ако упорствате, ще пробия няколко доста скъпи дупки в стената. Ако не си е у дома, бих искала да я почакам вътре. Какво избирате?
Почти очаквах да бъда превърната в бълбукаща протоплазма от някоя страховита охранителна машинка, за каквато дори не съм чувала, но вместо това един глас обяви:
— Моля, проявете търпение. В момента съобщаваме на г’ Накада.
Зачаках. Усещах как пистолетът вибрира нетърпеливо в търсене на цел, каквато засега не бях задала.
След трийсет секунди, които ми се сториха като цяла година, чух друг глас, с носов тембър, какъвто машините не притежават.
— Говори Саюри Накада. Коя, по дяволите, сте вие и какво търсите тук?
Отклоних лекичко оръжието.
— Г’ Накада — рекох. — Ако това наистина сте вие, бих искала да си поговорим някъде насаме относно едни ваши планове да купите евтино града, а после да спрете изгрева. Ако не желаете да го обсъждате, мога да го предоставя на обществено внимание в мрежата — програмирала съм компютъра си да го направи в определен час. — Жалко, че наистина не се бях сетила за това, вместо да го използвам като блъф. Вярно, че нямах кой знае каква информация и повечето предположения все още бяха само в главата ми — така и не бях успяла да си купя имплант с резервна памет. Дадох си сметка, че ако сега умра, и малкото, което знам, ще си отиде с мен.