Единствено Майкъл беше виждал картините. Лушъс странеше от хората, но Майкъл го бе издирил благодарение на някакъв търговец, приятел на Лор. Една вечер преди около година, когато Лушъс се прибра, след като беше ходил да залага капани, той видя стар пикап, паркиран в двора му, и Майкъл, седнал в каросерията. През годините, откакто Гриър го познаваше, Майкъл се бе превърнал от хрисимо на вид момче в хубав мъж в разцвета на силите си: жилав и елегантен, с мъжествено лице и суров поглед.
— Да му се не види, Гриър, изглеждаш ужасно. Няма ли да покажеш малко гостоприемство?
Лушъс донесе бутилката. В първия момент не разбра какво иска Майкъл. Изглеждаше променен, малко неспокоен, вглъбен в себе си. Майкъл по принцип не беше мълчалив. Идеи, теории и всевъзможни планове, независимо колко абсурдни и недообмислени, се изстрелваха от устата му като куршуми. Продължаваше обаче да е също толкова енергичен — човек на практика можеше да си стопли ръцете върху главата му — но сега енергичността му беше добила по-мрачно измерение, сякаш беше хваната в капан, сякаш Майкъл размишляваше за нещо, което все още не можеше да изрази с думи.
Лушъс беше чул, че Майкъл е напуснал рафинерията, разделил се е с Лор, построил е някаква лодка и прекарва по-голямата част от времето си на нея в самотни плавания из Мексиканския залив. Майкъл така и не му каза какво търси в безбрежния пуст океан, а и Лушъс не повдигна въпроса; та как би обяснил собственото си отшелничество? Но с течение на вечерта, докато се напиваха все повече със Специална рецепта №3 на Дънк — Лушъс не пиеше много напоследък, макар алкохолът да беше чудесен разтворител за бои — той започна да осъзнава, че Майкъл се е появил на прага му само заради първичния инстинкт да прекара известно време в компанията на друго човешко същество. Все пак и двамата живееха в доброволна изолация и може би Майкъл искаше просто да прекара няколко часа с човек, който разбира какво преживява — дълбокият импулс да останеш сам в момент, в който всички би трябвало да танцуват от радост, да правят деца и да празнуват настъпването на епоха, в която смъртоносни същества не дебнеха в короните на дърветата и не убиваха хора без причина.
Известно време обсъждаха приятелите си: говориха за работата на Сара в болницата и за дългоочакваното ѝ преместване заедно с Холис от бежанския лагер в постоянно жилище; за повишението на Лор в рафинерията; за оставката на Питър от Експедиционния, за да може да се грижи за Кейлъб; за решението на Юстас, което не изненада никого, да напусне Експедиционния и да се върне с Нина в Айова. На пръв поглед разговорът беше изпълнен с оптимизъм, но Лушъс не се заблуждаваше — под повърхността дебнеха имената, които не изричаха на глас.
Лушъс не беше казвал на никого за Ейми — единствено той знаеше истината. Но относно съдбата на Алиша нямаше никаква представа, както очевидно нямаше и никой друг — тя беше изчезнала сред безбрежната пустош на Айова. По онова време Лушъс не се разтревожи — Алиша приличаше на комета: изчезваше внезапно за дълги периоди и се завръщаше неочаквано с гръм и трясък — но докато дните отминаваха, а тя не се връщаше и Майкъл лежеше с гипсиран крак, Лушъс започна да забелязва как изчезването ѝ гори в очите на приятеля му като дълъг фитил на бомба. Ти не разбираш, бе казал Майкъл на Лушъс и се бе надигнал гневно в леглото. Този път не е като преди. Лушъс реши, че няма смисъл да му противоречи — Алиша не се нуждаеше от ничия помощ. Не се и опита да спре Майкъл, когато дванайсет часа по-късно свалиха гипса му и той оседла кон и тръгна в снежната виелица да я търси — доста неразумна постъпка, като се има предвид, че младежът едва ходеше. Но Майкъл си беше такъв: нямаше как да го спреш, а и имаше нещо необичайно лично в цялата работа, сякаш заминаването на Алиша беше послание, предназначено единствено за него. Майкъл се върна след пет дни, премръзнал, обиколил периметър от сто и шейсет километра, и оттогава не изрече нито думичка по въпроса, дори не споменаваше името ѝ.
Всички обичаха Алиша, но Лушъс знаеше, че има хора, които никой не опознава напълно; хора, които са родени, за да се отличават. Алиша изчезна яко дим и сега, след три години, въпросът, който Лушъс си задаваше, не беше какво ѝ се е случило, а дали изобщо е съществувала.
Минаваше полунощ и бяха изпили и последните си чаши, когато Майкъл най-накрая повдигна въпроса, който явно не му бе давал мира цяла нощ.
— Как мислиш, наистина ли вече няма драки?
— Що за въпрос?
Майкъл повдигна вежда:
— Все пак какво мислиш?