Добре, помисли си. Поне успях да се изпикая. Да видим дали ще ме потопиш, проклетнице!
Майкъл се впусна в бурята.
Шест часа по-късно сърцето му туптеше тържествуващо. Бурята бе отминала и остави след себе си лазурносиньо небе. Майкъл нямаше представа къде се намира; бурята го беше отклонил далеч от курса. Можеше единствено да се отправи на запад и да потърси място да акостира.
След два часа зърна дълга сивкава пясъчна ивица. Приближи се към нея с прилива. Остров Галвестън: позна го по руините на стария вълнолом. Слънцето светеше високо в небето, вятърът беше попътен. Дали да поеме на юг към Фрийпорт — където го чакаше домът, вечеря, истинско легло и така нататък — или да тръгне в друга посока? Но след събитията от сутринта този вариант му се струваше потискащо скучен, недостоен завършек на деня.
Реши да се отправи към Хюстънския корабоплавателен канал. Можеше да хвърли котва там за през нощта и да се върне във Фрийпорт на другия ден. Прегледа картата. Тънка ивица вода разделяше северния бряг на острова от полуостров Боливар; от другата страна се намираше заливът Галвестън, воден басейн с приблизително кръгла форма, широк трийсет километра, чийто североизточен край завършваше с устие, осеяно с отпадъци от корабостроителници и химически комбинати.
Навлезе в залива. За разлика от кафявия прибой по крайбрежието, тук водата беше бистра, почти прозрачна, със зеленикав оттенък. Виждаха се дори силуетите на риби под повърхността. На места брегът беше задръстен от огромни купчини отломки, но като цяло изглеждаше чист.
Денят преваляше, когато достигна устието. Огромен тъмен силует се издигаше в канала. С наближаването му фигурата постепенно се изясни: кораб, дълъг стотици метри. Заседнал между две от колоните на моста над канала. Майкъл насочи лодката към него. Корабът беше леко наклонен наляво, с нос във водата, а върховете на огромните му витла стърчаха над повърхността. Заседнал ли е? Как се е озовал тук? Вероятно по същия начин като Майкъл — изтласкан от прилива в протока Боливар. Върху ръждясалия корпус бяха изписани името и регистрационния му номер:
Майкъл насочи Наутилус към по-близката колона. Да, имаше стълба. Завърза лодката, прибра платната и слезе да вземе лост, фенер, различни инструменти и дебело въже, дълго стотина метра. Сложи всичко в раница, върна се на палубата, пое си дълбоко въздух и започна да се катери.
Майкъл се страхуваше от височини. Това беше единственият му страх. В рафинерията често се налагаше да се качва нависоко — да виси на въже от кули, за да стърже ръждата — и, поне по мнението на работниците, с времето бе обръгнал. Но честото изкачване на големи височини не го изцели напълно от страха. Металните пречки на стълбата, забити в бетона на колоната, погледнати отблизо изобщо не изглеждаха толкова здрави, колкото погледнати далеч отдолу. Някои едва се крепяха. Когато стигна до върха, сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Легна по гръб върху асфалта на моста, останал без дъх, след което надзърна през ръба. Прецени на око, че палубата на кораба е на около четирийсет и пет метра под него, може би повече. Божичко.
Завърза въжето за парапета на моста, хвърли го и го проследи с поглед как пада. Номерът беше да използва ходилата си, за да регулира скоростта на спускане. Хвана въжето с две ръце, прескочи перилата, преглътна тежко и се оттласна.
За частица от секундата беше напълно убеден, че е допуснал най-голямата грешка в живота си. Колко глупава идея! Щеше да се стовари като камък на палубата. Но след миг краката му намериха въжето и го стиснаха като в менгеме. Малко по малко започна да се спуска надолу.
Предположи, че корабът е бил търговски. Отиде на кърмата, където открита метална стълба водеше до кабината на лоцмана. В края ѝ имаше метална врата с брава, която не помръдна. Майкъл изкърти дръжката с лоста и пъхна отвертка в механизма. След кратко бърникане, тракане на барабана и повторно натягане с лоста вратата се отвори.
Воня на амоняк изпълни въздуха — въздух, който никой не бе дишал поне от век. Под широк прозорец с изглед към канала се намираше контролното табло на кораба: редове от копчета и циферблати, монитори, компютърни клавиатури. На един от трите стола с високи облегалки седеше труп. С времето тялото се беше превърнало в спаружено кафяво петно, увито в изгнилите останки от дрехите му. Върху раменете на ризата имаше военни нашивки с три ленти. Офицер, помисли си Майкъл, може би дори самият капитан. Причината за смъртта беше очевидна: дупка в черепа, не по-голяма от върха на кутре. На пода под протегната дясна ръка на мъжа лежеше револвер.