Въпреки рисковете много от опечалените взимат нещата в свои ръце и използват всяко свободно късче земя, за да погребат близките си. В прочутия Болонски лес в Париж, един от градовете с най-богата история в Европа, сега има хиляди гробове. Същата гледка може да се види и в градове по целия свят.
„Това беше последното, което успях да направя за семейството си“, споделя 36-годишният Жерар Бонер, застанал пред пресния гроб на съпругата и малкия си син, които починали в рамките на шест часа. След безплодни опити да уведоми властите Бонер, който сподели, че е висш служител в Световната банка, помолил съседи да му помогнат да премести телата и да изкопае гроб, на който след това поставил семейни снимки и любимата играчка на сина си — плюшен папагал.
„Остава ми само да се моля скоро да отида при тях — каза Бонер. — Какво друго ни остава, освен да чакаме смъртта?“
На Майкъл му трябваше момент да осъзнае, че е стигнал до края на статията. Тялото му беше изтръпнало, чувстваше го почти безтегловно. Той вдигна очи от вестника и огледа спалнята, сякаш търсеше някой, който да му каже, че греши, че всичко това е лъжа. Но наоколо нямаше никого, само трупове и масивният, скърцащ интериор на Бергенсфиорд.
Мили Боже, помисли си той.
Напълно сами сме.
Пет
Жената на легло 16 вдигаше голяма врява. При всяка контракция бълваше поредица от ругатни по адрес на съпруга си, от които дори работниците в рафинерията биха се изчервили. Най-лошото обаче беше, че разкритието ѝ бе едва два сантиметра.
— Опитай се да запазиш спокойствие, Мари — каза ѝ Сара. — Крясъците няма да облекчат болката.
— По дяволите — изсъска Мари на съпруга си, — ти ми причини това, кучи сине!
— Не можете ли да направите нещо? — попита съпругът.
Сара не бе сигурна какво има предвид — да облекчат болките на съпругата му или да я накарат да млъкне. По сплашеното му изражение съдеше, че ругатните по негов адрес не са нещо ново. Той работеше на полето; познаваше се по мръсотията под ноктите му.
— Просто я насърчавайте да диша.
— А аз какво правя? — жената изду бузи и издиша два пъти саркастично.
Иде ми да я фрасна с чук, помисли си Сара. Това ще ѝ затвори устата.
— За бога, накарайте тази жена да млъкне! — обади се от съседното легло старец с пневмония. Молбата му завърши с пристъп на хриплива кашлица.
— Мари, моля те за съдействие — каза Сара. — Притесняваш другите пациенти. А на този етап не мога да направя нищо за болката. Просто трябва да оставим процеса да се развие по естествен път.
— Сара? — Джени изникна зад нея с разчорлена коса, прилепнала за потното чело. — Пристигна една жена в напреднала бременност.
— Един момент — Сара погледна строго Мари: — Разбрахме ли се?
— Добре — изпъшка жената. — Щом се налага.
Сара отиде с Джени в приемната, където новопостъпилата жена лежеше на носилка, а съпругът ѝ стоеше до нея и я държеше за ръка. Жената беше по-възрастна от пациентките, които Сара виждаше обикновено, може би на четирийсет години, с мършаво лице и криви зъби. В дългата ѝ мокра коса имаше бели кичури. Сара бързо прегледа картона ѝ.
— Госпожо Хименез, аз съм доктор Уилсън. Бременна сте в трийсет и шестата седмица, така ли?
— Не съм сигурна.
— Откога кървите?
— От няколко дни. Съвсем леко, но тази сутрин кръвотечението се засили и започна да ме боли.
— Казах ѝ, че трябва да дойде по-рано — обясни съпругът ѝ. Той беше едър мъж с тъмносин гащеризон; дланите му приличаха на мечешки лапи. — Аз бях на работа.
Сара премери пулса и кръвното налягане на жената, след това вдигна нощницата, постави ръце върху корема ѝ и натисна леко. Лицето на жената се изкриви от болка. Сара премести ръце по-надолу, докосваше я тук и там, за да открие къде е разкъсването. Тогава забеляза двете момчета в ранна тийнейджърска възраст, седнали отстрани. Погледна към мъжа, но не каза нищо.
— Имаме разрешително за раждането — рече мъжът нервно.
— Нека не се тревожим за това сега. — От джоба на престилката си Сара извади фетоскоп, притисна сребристия диск към корема на жената и вдигна ръка, за да запазят мълчание. Силно тупане изпълни ушите ѝ. Записа пулса на бебето в картона, 118 удара в минута — малко бавен, но все още нямаше повод за притеснения.
— Добре, Джени, да я закараме в операционната. — Тя се обърна към съпруга. — Господин Хименез…