Карлос не взе подадения му сертификат; изглежда, не разбираше какво му казва Сара. Тя не се съмняваше, че мислено е репетирал този разговор стотици пъти. Но нито веднъж не му бе минало през ум, че някой може просто да разреши проблема му.
— Вземете сертификата.
— Наистина ли? Няма ли да си навлечете неприятности?
Сара тикна листа хартия в ръцете му.
— Скъсайте го, изгорете го или го изхвърлете в някоя кофа за боклук. Просто забравете, че изобщо сме говорили по въпроса.
Мъжът прибра сертификата в джоба си. За миг като че ли понечи да я прегърне, но се спря.
— Ще ви споменаваме в молитвите си, доктор Уилсън. Ще осигурим добър живот на дъщеря си, кълна се.
— Разчитам на това. Но ще ми обещаете ли нещо?
— Каквото поискате.
— Ако жена ви каже, че денят не е подходящ, повярвайте ѝ. Разбрахме ли се?
На пропускателния пункт Сара показа пропуска си и продължи към къщи по тъмните улици. С изключение на болницата и други важни сгради, токът спираше в 22:00 ч. Това обаче не означаваше, че целият град си лягаше в мига, в който светлините угаснеха; в тъмното градът заживяваше различен живот. Кръчми, бордеи, зали за комар — Холис ѝ беше разказвал достатъчно истории, а за двете години в бежанския лагер и тя самата видя какво ли не.
Влезе тихо в апартамента. Кейт отдавна спеше, но Холис я чакаше; четеше книга на свещ на кухненската маса.
— Интересна ли е? — попита тя.
Тъй като Сара работеше до късно почти всеки ден, Холис бе започнал да чете много, взимаше цели наръчи книги от библиотеката и ги трупаше до леглото.
— Има някои фантасмагории. Майкъл ми я препоръча преди известно време. Разказва се за една подводница.
Сара закачи палтото си на закачалката до вратата.
— Какво е подводница?
Холис затвори книгата и свали очилата си за четене — друг нов детайл. Според Сара малките стъкла с формата на полумесец, мътни и издраскани, поставени в черни пластмасови рамки, му придаваха достолепен вид, но Холис твърдеше, че с тях се чувства стар.
— Явно е лодка, която плава под вода. Пълна глупост, ако питаш мен, но историята не е лоша. Гладна ли си? Мога да ти приготвя нещо, ако искаш.
Сара беше гладна, но се чувстваше твърде уморена, за да яде.
— Искам само да си легна.
Тя отиде да нагледа спящата Кейт, след което се изми на мивката. Спря и се огледа в огледалото. Годините несъмнено започваха да ѝ личат. Около очите ѝ имаше мрежа от бръчици; русата ѝ коса, сега по-къса и вързана на опашка, беше изтъняла; кожата ѝ започваше да се отпуска. Винаги се беше смятала за хубава жена и на определена светлина все още беше. Но неусетно беше започнала да остарява. Преди винаги, щом се огледаше, виждаше в отражението малкото момиченце, което бе някога; тогава жената в огледалото беше по-зряла версия на онова дете. Сега виждаше бъдещето. Бръчките щяха да станат по-дълбоки; кожата ѝ щеше да увисне; очите да станат по-мътни. Младостта ѝ си отиваше.
Въпреки това мисълта не я притесни много. С възрастта идваше авторитетът, а с авторитета идваше силата да бъде полезна — да лекува, да утешава и да помага на нови човешки същества да идват на този свят. Ще ви споменаваме в молитвите си, доктор Уилсън. Сара чуваше подобни думи почти всеки ден, но така ѝ не можеше да свикне с тях, нито с обръщението „доктор Уилсън“. Все още се стъписваше, когато се обръщаха така към нея. Преди три години, когато пристигна в Кървил, отиде в болницата, за да попита дали с опита си като медицинска сестра може да помогне. В малка стаичка без прозорци доктор на име Елакуа я изпита подробно — за органите и системите в тялото, за процесите на диагностика и лечение. Отбелязваше си отговорите ѝ с напълно безизразно лице. Изпитът продължи повече от два часа; накрая Сара имаше чувството, че върви слепешката в снежна виелица. Та с какво би могла да допринесе оскъдната ѝ подготовка в лечебно заведение, което беше толкова по-напред от домашно приготвените лекове в Колонията? Как можеше да е толкова наивна?
— Е, това е всичко — каза ѝ доктор Елакуа. — Честито.
Сара се стъписа; отговорът му ироничен ли беше?
— Значи мога да работя като сестра?
— Сестра ли? Не. Имаме предостатъчно сестри. Очаквам ви утре сутринта, госпожо Уилсън. Обучението ви започва точно в седем часа. Струва ми се, че една година ще е достатъчна.
— Какво обучение? — попита тя и Елакуа, чийто подробен разпит едва загатваше какво я очаква в бъдеще, отвърна с неприкрито нетърпение:
— Може би не се изразих ясно. Не знам къде сте учили, но знаете два пъти повече от всички тук. Ще бъдете лекар.