Гриър отиде при втория капак. Номерът бе да действа бързо, но не и с безразсъдна паника. За Ейми мирисът на кръв не можеше да бъде спрян от просто нещо като пластмасата на туба; гладът ѝ беше прекалено силен. Гриър разположи всичко на една ръка разстояние, разви болтовете и ги остави настрани. Пое дълбоко въздух, за да успокои нервите си и отвори капака.
Кръв.
Ейми скочи. Лушъс хвърли тубите в дупката, затръшна капака и пъхна първия болт на място тъкмо когато Ейми блъсна с тяло метала, който издрънча, сякаш ударен с гигантски чук. Гриър се хвърли върху капака; последва втори удар, който му изкара въздуха. Пантите започнаха да се огъват; ако не успееше да постави останалите болтове, капакът нямаше да издържи. Успя да пъхне още два в дупките им, когато Ейми удари отново; Гриър видя безпомощно как един от болтовете изхвръква и се търкулва по палубата. Протегна бързо ръка и го сграбчи с крайчеца на пръстите си.
— Ейми! — извика той. — Аз съм! Лушъс! — Пъхна болта обратно и го заби с ключа. — Кръвта е вътре! Следвай мириса ѝ!
С три завъртания на гаечния ключ болтът бе захванат здраво и четвъртата дупка на капака се намести. Гриър постави болт в нея. От вътрешната страна на капака прозвуча един последен удар, но този път слаб, и се приключи.
Лушъс, не исках да…
— Няма нищо — отвърна той.
Съжалявам…
Гриър събра инструментите и ги пъхна в празната чанта. Под краката му, в трюма на Шеврон Маринър Ейми и Картър пиеха до насита. Винаги ставаше така; Гриър трябваше вече да е свикнал. Но сърцето му биеше неудържимо и целият се тресеше от адреналина.
— Аз съм твой приятел, Ейми — каза той. — И винаги ще бъда. Каквото и да стане, знаеш, че съм с теб.
И след тези думи Лушъс прекоси палубата на Маринър и излезе обратно през люка.
Седем
Ейми дойде на себе си и осъзна, че стои на колене в пръстта. На ръцете ѝ имаше ръкавици; на земята до нея стоеше пластмасова саксия с калдъръмчета, а до саксията имаше ръждясала лопатка.
— Всичко наред ли е, госпожице Ейми?
Картър седеше на двора, опънал крака под масата от ковано желязо, и си вееше с голяма сламена шапка. На масата имаше две чаши със студен чай.
— Този човек се грижи добре за нас — въздъхна доволно той. — Не помня откога не съм се хранил така добре.
Ейми се изправи замаяна. Чувстваше се отпаднала, сякаш се събуждаше от дълбок сън.
— Ела и поседни за малко, докато ти слегне храната — предложи ѝ Картър. — Денят за хранене е много уморителен. Цветята могат да почакат.
Вярно беше; цветя имаше колкото искаш. Щом Ейми приключеше със саденето на една леха, до портата се появяваше нова. Същото важеше и за чая с лед: в един миг на масата нямаше нищо, а в следващия се появяваха две запотени стъклени чаши. Ейми не знаеше каква невидима сила отговаря за появата им. Това място следваше някаква своя логика. Всеки ден беше като сезон, всеки сезон като година.
Тя си свали ръкавиците и отиде при Картър. В устата ѝ имаше остатъчен лепкав вкус на кръв. Отпи от чая, за да го прогони.
— Трябва да си поддържаш силите, госпожице Ейми — рече Картър. — Няма смисъл да гладуваш.
— Просто… не ми харесва. — Ейми погледна Картър, който си вееше с шапката. — Отново се опитах да го убия.
— Лушъс разбира прекрасно каква е ситуацията. Съмнявам се, че го приема лично.
— Въпросът не е в това, Антъни. Трябва да се науча да се владея като теб.
Картър се намръщи. Той беше пестелив на изражения и жестове и често замълчаваше замислено.
— Не бива да се тормозиш. Едва от три години си като нас. На практика си още бебе.
— Не се чувствам като бебе.
— А как се чувстваш?
— Като чудовище.
Изрече думите твърде рязко, затова извърна засрамено очи. След хранене винаги изпитваше угризения. Колко странно: тялото ѝ се намираше в трюма на кораб, но съзнанието ѝ живееше тук с Картър, сред цветя и дървета. Само когато Лушъс донесеше кръв, тези два свята се докосваха и контрастът я дезориентираше. Картър ѝ бе обяснил, че има един свят на плът, кръв и кости и втори — по-дълбока реалност, която обикновените хора зърваха рядко и мимолетно. Свят на души, свят и на живите, и на мъртвите, в който времето и пространството, паметта и копнежите съществуваха в абстрактно състояние като в сънищата.
Ейми знаеше всичко това. Имаше чувството, че винаги е знаела — дори като малко, изцяло човешко момиче бе долавяла съществуването на този друг скрит свят. Предполагаше, че много деца го усещат. Та какво е детството, ако не преминаване от светлината към тъмнината, бавното потъване на душата сред океан от злободневие? Откакто се намираше на Шеврон Маринър, си беше изяснила голяма част от миналото. Ярки спомени се завръщаха в съзнанието ѝ с тихи стъпки и събития, случили се много отдавна, ѝ изглеждаха съвсем скорошни. Спомни си как веднъж много отдавна в безметежния период от време, който наричаше в мислите си „преди“ — преди Лейси и Улгаст, преди проекта „Ной“, преди планината в Орегон и дългото ѝ скитане в пуст свят, населен единствено от вирали — животните ѝ бяха говорили. Големи животни, като кучетата, но и по-малки животни, на които никой не обръщаше внимание — птици, дори насекоми. По онова време не го намираше за странно; приемаше го за даденост. Не я притесняваше и фактът, че никой друг не ги чуваше; просто светът бе устроен така, че животните говореха само с нея, винаги я наричаха по име, сякаш бяха стари приятели, разказваха ѝ за живота си и тя се радваше на специалното внимание, което ѝ обръщаха, когато почти всичко в живота ѝ беше пълна каша: променящите се настроения на майка ѝ и постоянните ѝ отсъствия, местенето им от място на място, непознатите мъже, които идваха и си отиваха необяснимо.