Всичко това продължи без последици до деня, в който Лейси я заведе в зоопарка. По онова време Ейми все още не осъзнаваше напълно, че майка ѝ я е изоставила — че повече никога няма да я види — и се беше зарадвала; чувала бе, че има зоологически градини, но никога не беше ходила. Влезе в зоопарка под приветливите възгласи на животните. След странните събития от предишния ден — внезапното заминаване на майка ѝ и присъствието на монахините, които бяха мили, но по странно скован начин, сякаш рецитираха добродушието си от картончета с инструкции — гласовете на животните ѝ донесоха позната утеха. Усетила прилив на енергия, се отскубна от Лейси и хукна към клетката на белите мечки. Три от тях се припичаха на слънце; четвъртата плуваше в басейна. Колко прекрасно изглеждаха, какви великолепни животни! Дори сега, толкова години по-късно, си спомняше с приятно чувство за лъскавата им бяла козина, едрите мускулести тела и изразителните лица, които сякаш притежаваха цялата мъдрост на света. Ейми се приближи до стъклото и мечката във водата заплува към нея. Макар да знаеше, че е най-добре да общува с животните, когато наоколо няма никой, не можа да сдържи въодушевлението си. Изведнъж ѝ дожаля, че толкова царствено създание е принудено да живее в плен и да се припича върху фалшиви скали под погледите на хора, които не го ценят.
— Как се казваш? — попита тя мечката. — Аз се казвам Ейми.
Отговорът представляваше експлозия от непроизносими съгласни, каквито бяха и имената на останалите мечки, които мечокът ѝ каза любезно. Истина ли беше, или малкото момиченце просто си въобразяваше? Не, всичко това се бе случило точно както си спомняше. Лейси дойде при нея до стъклото със загрижено изражение.
— Не стой толкова близо, Ейми — предупреди я тя.
За да я успокои, а и тъй като бе доловила в добрата жена с мелодичен акцент готовност да приеме необичайни явления — все пак тя ѝ предложи да отидат в зоопарка — Ейми ѝ обясни какво става по най-простичкия начин, който знаеше:
— Мечокът има мечешко име. Но не мога да го произнеса.
Лейси се намръщи.
— Мечката има име?
— Разбира се — отвърна Ейми.
Тя се обърна към новия си приятел, който почукваше с нос стъклото. Ейми се канеше да го попита за живота му и дали му липсва дома му в Арктика, когато се чу силен плясък. Втора мечка скочи в басейна. Тя заплува с огромните си като джанти лапи към Ейми и спря до първия мечок, който ближеше стъклото с огромен розов език. Разнесоха се възклицания от събралите се пред клетката хора, които започнаха да правят снимки. Ейми пристисна длан върху стъклото за поздрав, но нещо не беше наред. Имаше нещо различно и притеснително. Огромните черни очи на мечката не гледаха към нея, а в душата ѝ, с толкова силна емоция, че Ейми не можеше да откъсне очи. Усети как потъва в погледа на животното и изпита усещане все едно пада, все едно вдига крак, за да се качи на стъпало, но стъпалото не е там.
Ейми, казваше мечката. Ти си Ейми Ейми Ейми Ейми Ейми…
Наоколо настана суматоха. Ейми постепенно осъзна, че чува и други звуци, други гласове — не човешки, а животински. Крясъците на маймуни. Чуруликането на птици. Рева на дивите котки, паникьосания тропот на слонове и носорози. Третата и четвъртата мечка скочиха в басейна и огромните им, покрити с бели кожуси тела изплискаха леденостудена вода през ръба. Вълната заля зрителите и настана паника.