— Гладен ли си? — пита с усмивка.
— Тук нямаме кой знае какъв избор. Може да слезем в ресторанта на мотела.
Тя го целува по устните.
— Обличай се — казва му и се връща в банята да се приготви.
Колко бързо може да се промени животът, мисли си Лоугън. Доскоро беше сам, сега вече не е. Осъзнава, че от самото начало е възнамерявал да ѝ разкаже за майка си; иначе нямаше как да обясни кой е всъщност. Това трябва да си споделят двама души: миналото си. Как иначе ще ни опознае другият?
Нахлузва панталон и риза, за да отиде в стаята си и да се облече за вечеря, но тъкмо излиза в коридора и чува някой да вика името му:
— Доктор Майлс, доктор Майлс.
Гласът принадлежи на собственика на мотела — дребен мъж с тъмна кожа и черна коса — който се качва тичешком по стълбите.
— Търсят ви по телефона — заявява развълнувано. Спира да си поеме дъх. — Опитват се да се свържат с вас цял ден.
— Нима? Кой? — Никой не знае, че е тук.
Съдържателят поглежда крадешком към стаята на Неса и се покашля притеснено.
— Ами, в момента е на линия. Казва, че е спешно. Елате, ще ви заведа.
Лоугън върви след него надолу по стълбите, през фоайето до малка стаичка зад рецепцията, където върху празна маса стои голям черен телефон.
— Ще ви оставя — казва съдържателят с кимване.
Лоугън вдига слушалката.
— Професор Майлс на телефона.
Непознат женски глас му казва:
— Доктор Майлс, моля изчакайте да ви свържа с доктор Уилкокс.
Мелвил Уилкокс ръководи разкопките на Първата колония. Обажда се рядко и винаги с предварителна уговорка; връзката може да се осъществи само като се подредят дирижабли във верига над Тихия океан. Щом му звъни, значи е много важно. Линията пращи цяла минута; Лоугън започва да си мисли, че връзката се разпаднала, когато чува гласа на Уилкокс:
— Лоугън, чуваш ли ме?
— Да.
— Добре, от няколко дни се опитвам да уредя обаждането. По-добре седни.
— Мел, какво става?
Уилкокс става все по-въодушевен:
— Преди шест дни разузнавателен дирижабъл, летящ над северозападното крайбрежие, прави снимка. Много интересна снимка. Имаш ли фотопринтер?
Лоугън оглежда стаята. За негова изненада, има фотопринтер.
— Дай ми номера — каза Уилкокс. — Ще помоля Лусинда да ти я изпрати.
Лоугън повиква съдържателя, който охотно му казва номера и му подава машината.
— Изпращат я — казва Уилкокс.
Фотопринтерът пиука.
— Мисля, че се свърза — заявява съдържателят.
— Защо просто не ми кажеш какво има на снимката? — пита Лоугън.
— Повярвай ми, трябва да я видиш с очите си.
След поредица от механични изщраквания машината захапва лист хартия и започва шумно да печата. През това време Лоугън чува друг шум отвън — ритмично потрепване. В мига, в който осъзнава какво представлява звукът, в стаята влиза Неса, облечена за вечеря. Изглежда малко разтревожена.
— Лоугън, навън има хеликоптер. Изглежда, ще кацне пред мотела.
— Готово — обявява съдържателят.
С триумфална усмивка той поставя разпечатаната снимка върху масата. На снимката има къща, заснета от птичи поглед. Не руини, а истинска здрава къща с ограда и двор, в който има по-малка постройка, може би клозет, и спретната зеленчукова градина.
— Получи ли я? — пита Уилкокс.
Има и още. На полето до къщата има камъни, подредени във формата на букви, достатъчно големи, за да бъдат прочетени от въздуха.
— Какво става, Лоугън? — пита Неса.
Лоугън вдига очи; Неса го гледа разтревожено. Познатият му свят ще се промени съвсем скоро. Не само за него. За всички. Пред мотела хеликоптерът каца с оглушителен шум.
— Това е послание — показва той листа на Неса.
Три думи: ЕЛА ПРИ МЕН.
След шест дни Лоугън и Неса седят в салона смълчани.
В дирижабъла времето тече по различен начин. Вълнението бързо се стопява и човек изпада в летаргия; дните са еднообразни, дирижабълът сякаш едва помръдва. Лоугън и Неса са единствените пътници и персоналът се суети излишно около тях. Двамата спят, четат, играят карти. След като вечерят сами в прекалено голямата трапезария, си избират филми от видеотеката на кораба и ги гледат сами или с част от екипажа.
Но сега, след като наближават крайната си цел, времето възвръща нормалния си ход. Дирижабълът лети на север покрай калифорнийския бряг, на шестстотин метра височина. Високи скали, обгърнати от мъгла, гъсти гори с вековни дървета, вълните на необятния син океан: сърцето на Лоугън затуптява както обикновено, щом пред очите му се разкрива гледката на дива природа.