— Успех — пожелава им той.
Минават през дърветата и излизат на поляната. Къщата се намира на около двеста метра.
— Лоугън… — казва Неса.
— Знам.
Всичко е съвършено точно; няма ни най-малка разлика. Цветята. Планината. Морето. Начинът, по който пада светлината. Лоугън гледа право напред, за да не даде воля на емоциите, които го обземат. Двамата с Неса се придвижват бавно в тежките си костюми. Едноетажната къща е спретната и уютна: избелял дъсчен навес, малка веранда, покрит с чимове покрив, по който расте трева.
Жената работи на двора, в който има розови храсти в няколко цвята. Лоугън и Неса спират до оградата. Коленичилата на земята жена като че ли не ги забелязва. Много е стара. Скубе плевели с деформирани от годините ръце — сковани пръсти, сбръчкана кожа, кокалчета с големината на орехи.
— Добър ден — казва Лоугън.
Жената не отговаря. Продължава да работи съсредоточено. Може да не го е чула. Може да е глуха.
Лоугън пробва отново:
— Добър ден, госпожо.
Жената застива като човек, чул далечен шум, и вдига бавно глава. Очите ѝ са влажни, гуреливи и леко жълтеникави. Тя примижава в опит да ги фокусира. Част от зъбите ѝ са опадали.
— Значи най-накрая дойдохте — казва тя. Гласът ѝ е тих и дрезгав. — Чудех се кога ще се наканите.
— Казвам се Лоугън Майлс. Това е приятелката ми Неса Трип. Може ли да поговорим?
Жената междувременно продължава да плеви. Започнала е да си мърмори нещо. Лоугън поглежда към Неса. По лицето ѝ зад пластмасовата маска се стича пот.
— Имате ли нужда от помощ? — пита Неса.
Въпросът озадачава жената. Тя се отпуска назад върху краката си.
— Помощ?
— Да, с плевелите.
Жената стисва устни.
— Познаваме ли се, млада госпожице?
— Не — отвръща Неса. — Пристигнахме преди малко.
— Откъде?
— Отдалеч. Идваме от много далеч, за да ви видим. — Неса посочва към камъните. — Получихме съобщението ви.
Жената проследява с поглед ръката на Неса.
— А, камъните ли? Подредих ги много отдавна. Вече не помня защо. Казваш, че искаш да помогнеш с плевенето, добре. Влезте.
Влизат през портата. Неса коленичи до лехата с рози и се заема за работа с дебелите си ръкавици; Лоугън следва примера ѝ. Мисли си, че е най-добре жената да свикне с присъствието им, преди да започнат да я разпитват.
— Прекрасни рози — казва Неса. — Какъв сорт са?
Жената не отговаря. Изглежда, не са ѝ интересни.
— Откога сте тук? — пита Лоугън.
Жената спира за момент, след което отново се залавя да плеви.
— Работя от рано сутринта. Градината няма да ме чака.
— Не, имах предвид откога живеете тук.
— О, отдавна. — Старицата отскубва стрък трева, слага единия му край в устата си и започва да го дъвче. След миг поклаща недоволно глава и го хвърля в кофата.
— Виждала съм подобни костюми и преди — казва тя.
Лоугън е объркан. Нима някой ги е изпреварил?
— Кога ги видяхте?
— Не помня. — Старицата присвива устни. — Изглеждат страшно неудобни. Но щом ви харесва, ги носете, ваша си работа.
Известно време работят мълчаливо. Кофата е почти пълна с плевели.
— Не ни казахте името си — казва по едно време Лоугън.
— Името ми?
— Да. Как се казвате?
Жената сякаш не разбира въпроса. Тя обръща глава към морето и присвива очи на ярката светлина.
— Тук няма кой да ме нарича по име.
Лоугън поглежда крадешком към Неса, която кимва предпазливо.
— Но несъмнено имате име — продължава той.
Жената не отговаря. Отново е започнала да си мърмори. Не, не мърмори. Тананика. Откъслечни ноти, но се забелязва мелодия.
— Антъни ли ви праща? — пита старицата.
Лоугън отново поглежда към Неса. По изражението ѝ личи, че и тя е направила връзката: Антъни Картър, третото име върху камъка.
— Не познавам никого на име Антъни — отговаря внимателно Лоугън. — Той наблизо ли живее?
Жената се намръщва на абсурдния въпрос.
— Той се прибра у дома много отдавна.
— Ваш приятел ли е?
Лоугън напразно чака отговор. Жената хваща една роза с палец и показалец. Цветчетата ѝ са повехнали. От джоба на роклята си вади малко ножче и отрязва стеблото, след което хвърля увехналия цвят в кофата.
— Ейми — казва Лоугън.
Старицата застива.
— Казваш се… Ейми, нали?
Болезнено бавно, с почти механично движение, тя обръща глава към него. Гледа го безизразно за момент, след което се намръщва озадачено.
— Още сте тук.
А къде да ходят?