— Да, дойдохме да ви видим — отговаря Неса.
Жената поглежда към Неса, после отново към Лоугън.
— Защо още сте тук?
Лоугън забелязва по очите ѝ, че мислите ѝ се избистрят.
— Истински ли сте?
Въпросът го кара да застине. Разбира се, че ще зададе най-нормалния въпрос на света, след като е прекарала толкова дълго време сама. Истински ли сте?
— Също толкова истински като теб, Ейми.
— Ейми — повтаря тя. Сякаш опитва името на вкус. — Мисля, че се казвам Ейми.
Лоугън и Неса чакат мълчаливо.
— Носите тези костюми — продължава старата жена — заради мен, нали?
Лоугън се изненадва от следващото си действие, но го прави без колебание; има чувството, че му е предопределено. Той сваля ръкавиците и разкопчава шлема си.
— Лоугън… — предупреждава го Неса.
Лоугън сваля шлема и го оставя на земята. Уханието на въздуха изпълва сетивата му. Вдишва дълбоко аромата на цветята и морето.
— Така е много по-добре, не си ли съгласна? — пита той.
Очите на жената се насълзяват. По лицето ѝ се изписва удивление.
— Наистина сте тук.
Лоугън кимва.
— Върнахте се.
Лоугън я хваща за ръка. Крехка е и притеснително студена.
— Съжалявам, че се забавихме толкова. Съжалявам, че си стояла тук сама.
По сбръчканата ѝ буза се търкулва сълза.
— Върнахте се!
Старицата умира. Лоугън се чуди откъде знае това, но след миг се сеща: бележката на майка му. „Да почива в мир.“ Винаги си бе мислил, че е имала предвид самата себе си. Но сега разбира, че посланието е било предназначено за него, за деня, в който щеше да дойде тук.
— Неса — казва той, без да сваля очи от Ейми. — Отиди в лагера и кажи на Уилкокс да събере хората си и да повика втори хеликоптер.
— Защо?
— Да съберат лагера и да се върнат в базата. Да оставят само радиостанция. Отиди да им кажеш и се върни. Ще съм ти много благодарен, моля те.
След кратък размисъл Неса кимва.
— Благодаря ти, Неса.
Лоугън я проследява с поглед как се отдалечава през цветята. Колко много цветове. Колко много живот. Изпитва неописуемо щастие. От раменете му е паднало бреме.
— Майка ми те сънуваше.
Ейми е навела глава. По бузите ѝ се стичат сълзи. Щастлива ли е? Или тъжна? Лоугън знае, че понякога радостта е също толкова силна колкото тъгата.
— Много хора те сънуват, Ейми. Сънуват и тази поляна, морето. Майка ми ги рисуваше. Нарисува стотици картини. Чрез тях ми е казвала да те намеря. — След миг мълчание пита: — Ти си написала имената на камъка, нали?
Старицата кимва едва доловимо, припомнила си скръб от миналото.
— Брад. Лейси. Антъни. Алиша. Майкъл. Сара. Лушъс. Те са твоето семейство, твоите Дванайсет.
— Да — прошепва тя.
— И Питър. Него най-много си обичала. „Питър Джаксън, любящ съпруг.“
— Да.
Лоугън повдига нежно брадичката ѝ.
— Ти ни спаси, Ейми. Виждаш ли? Ние сме твоите деца. Ние сме твоето семейство.
В този миг, в този свещен миг Лоугън изпитва непознато чувство. Усеща целия свят, усеща реалността, която се разлива отвъд видими граници и преминава в друг, непознат свят. И в този момент той започва да вярва, че всички — и живите и мъртвите, и още неродените — са част от нещо по-велико, неподвластно на времето. Затова е тук: за да им предаде тази тайна.
— Може ли да те помоля нещо? — пита той.
Ейми кимва. Лоугън знае, че не им остава много време. Най-много един ден, една нощ.
— Разкажи ми историята, Ейми.
Действащи лица
(В хронологичен ред)
Тимъти Фанинг — студент
Харолд и Лорейн Фанинг — негови родители
Джонас Лиър — студент
Франк Лучеси — студент
Ариана Лучеси — негова сестра
Елизабет Макоум — студентка
Алкот Спенс — гуляйджия
Стефани Хийли — студентка
Оскар и Пати Макоум — родители на Елизабет Макоум
Никол Форууд — редактор
Рейналдо и Фелпс — полицейски инспектори
Алиша Донадио — воин
Питър Джаксън — работник
Ейми Харпър Белафонте — Момичето от Никъде
Лор ДеВиър — нефтохимик
Кейлъб Джаксън — осиновен син на Питър Джаксън
Сара Уилсън — лекар
Холис Уилсън — неин съпруг; библиотекар
Кейт Уилсън — тяхна дъщеря