Събуди се. Светлината беше приглушена и оранжева; денят вървеше към своя край. Остана да лежи неподвижно, за да си събере мислите. Свикнала беше с тези кошмари; конкретните събития се променяха, но чувството винаги оставаше едно и също — усещане за безнадеждност и страх. Но този път имаше нещо различно. Част от съня бе проникнала в реалността; ризата ѝ беше мокра. Тя погледна надолу и видя разливащите се петна. Кърмата ѝ бе потекла.
Не взе решението да остане съзнателно; просто нямаше воля да помръдне. Започна да си връща силите. Първоначално малко по малко, след което, като дългоочакван гост, изведнъж се завърнаха напълно. Направи си заслон от въжета за примки и лиани, а за покрив използва брезент. Гората гъмжеше от животни: катерици и зайци, пъдпъдъци и гълъби, елени. Някои от тях бягаха твърде бързо, но не всички. Залагаше капани и чакаше да прибере плячката или я улучваше с арбалета си: един изстрел, бърза смърт, след това вечеря, сурова и топла. Всеки ден, щом се мръкнеше, Алиша се къпеше в потока. Водата беше бистра и изненадващо студена. При една от разходките си видя мечки. Чу шумолене на десетина метра нагоре по течението, нещо масивно се движеше сред храсталака; след малко мечките се появиха на брега — майка с две малки. Алиша не бе виждала тези животни на живо, а само в книги. Те нагазиха в плиткото и започнаха да ровят из калта с муцуни. В телата им имаше нещо отпуснато и безформено, сякаш мускулите им не бяха здраво прикрепени към кожата под дебелите им кожуси със заплетени в тях клонки. В здрача се виждаше, че около мечките жужи рояк насекоми. Но животните, изглежда, не я бяха забелязали, а дори да бяха усетили присъствието ѝ, явно не го смятаха за важно.
Лятото си отиваше. Един ден гората бе изпълнена с месести зелени листа и гъсти сенки; на следващия неусетно се изпъстри с ярки цветове. Сутрин по земята имаше скреж. Студената зима дойде и донесе усещане за пречистване. Земята се покри с дебела снежна пелена. Черните силуети на дърветата, малките отпечатъци от стъпки на птици, сивкавото прихлупено небе: всичко се оголи. Кой месец беше? Кой ден? С течение на времето храната стана оскъдна. В продължение на часове, дори цели дни, Алиша почти не помръдваше, за да пази силите си; не бе говорила с жива душа почти от една година. Постепенно осъзна, че вече не облича мислите си в думи; сякаш се беше превърнала в горско животно. Питаше се дали не полудява. Започна да говори с Воин като с човек. Воин, питаше го, какво ще вечеряме? Воин, според теб време ли е да съберем дърва за огрев? Воин, не ти ли изглежда, че ще вали сняг?
Една нощ се събуди в заслона и осъзна, че от известно време чува гръмотевици. Влажен пролетен вятър духаше на пориви в различни посоки и развяваше короните на дърветата. Алиша се заслуша в приближаващия тътен с безразличие; след малко бурята внезапно връхлетя. Светкавица прониза небето и запечата сцената в очите ѝ, след което прогърмя оглушителна гръмотевица. Алиша пусна Воин в палатката, когато заваля като из ведро на едри колкото куршуми капки. Конят трепереше от страх. Алиша трябваше да го успокои; ако в паниката си животното направеше и едно рязко движение в тясното пространство, огромното му тяло щеше да разруши заслона. Добро момче си ти, прошепна тя и го погали по хълбока. Със свободната си ръка го прегърна през врата. Доброто ми момче. Какво ще кажеш? Ще ми правиш ли компания в дъждовната нощ? Тялото на Воин бе напрегнато от страх, приличаше на стена от изопнати мускули, но когато Алиша го побутна бавно надолу, конят не оказа съпротива. Навън проблясваха светкавици и бумтяха гръмотевици. Воин се отпусна на колене с дълбока въздишка, обърна се на една страна върху постелката и така двамата с Алиша заспаха, докато навън дъждът валя цяла нощ и отми последните следи от зимата.
Алиша остана в гората две години. Не ѝ беше лесно да си тръгне; в гората бе намерила утеха. Но в началото на третото ѝ лято там у нея се зароди ново чувство: беше настъпил моментът да продължи напред. Да довърши започнатото.
Прекара остатъка от лятото в подготовка. Трябваше да си направи оръжие. Тръгна пеша към градчетата покрай реката и се върна след три дни с дрънкаща торба. Знаеше в основни линии какво трябва да направи, тъй като много пъти беше наблюдавала процеса; подробностите щеше да уточни на принципа проба и грешка. Един голям плосък камък край потока щеше да ѝ послужи за наковалня. Алиша запали огън на брега и го остави да изгори до жар. Най-важното беше да поддържа точната температура. Когато усети, че я е достигнала, извади първия предмет от торбата: стоманена шина, широка пет сантиметра, близо метър дълга и дебела десетина милиметра. След това извади чук, метални клещи и дебели кожени ръкавици. Постави края на шината в огъня и изчака да се нажежи до бяло. След това се захвана за работа.