Питър мина през кухнята и излезе през задната врата на двора. Градината съхнеше; щеше да заспи зимен сън под снежна пелена, след като приберяха и последните остатъци от реколтата. Кучето се беше запиляло някъде. Често се отдалечаваше, но Питър не се тревожеше за него; винаги се прибираше, преди да се стъмни. Питър напълни легена с вода, съблече ризата си, изми лицето и гърдите си и се избърса. Последните слънчеви лъчи хвърляха дълги сенки по земята. Това беше любимата му част от деня, тъй като имаше чувството, че всичко се прелива и цялата природа е затаила дъх. Стъмваше се и постепенно започнаха да се появят звездите, първо една, после втора и трета. Усещането в този момент приличаше на мелодията, която Ейми свиреше: спомени и копнежи, щастие и скръб, начало и край, сливащи се в едно.
Запали огън, почисти рибата и сложи мекото бяло месо в тиган с буца мас. Ейми излезе, седна до него и двамата наблюдаваха как ястието къкри. Вечеряха в кухнята на светлината от свещите: пъстърва, домати, картофи, опечени на жарава. След това си разделиха ябълка. В дневната накладоха огън и се настаниха на дивана, завити с одеяло, а кучето, както обикновено, се сгуши в краката им. Наблюдаваха пламъците смълчани; нямаше нужда да говорят, вече си бяха казали всичко, бяха си споделили всичко и знаеха всичко един за друг. След известно време Ейми стана и протегна ръка към Питър.
— Хайде да си лягаме.
Двамата изкачиха стълбите със свещи в ръка. В малката стая под стрехите се съблякоха и се сгушиха под одеялата, притиснати един в друг, за да се стоплят. До леглото кучето въздъхна и легна на пода. Добро старо куче, вярно като лъв: щеше да остане в тази поза до сутринта, за да ги пази. Близостта и топлината на телата им, общият ритъм на дишането им: Питър не изпитваше щастие, а нещо много по-дълбоко, много по-силно. През целия си живот бе искал поне един човек да го опознае напълно. Според него това представляваше любовта — някой да те познава напълно.
— Питър, какво има?
Беше се унесъл в спомени.
— Мислех си за Тео и Маус. За нощта в хамбара и нападението на вирала. Брат ми така и не успя да разбере какво го е убило.
Ейми се смълча за миг.
— Ти го уби, Питър. Ти ги спаси. Не помниш ли? Нали ти казах.
Наистина ли му беше казала? И какво странно твърдение. По време на нападението той се намираше в Колорадо, на много километри от Стопанството. Как би могъл да убие вирала?
— Обясних ти защо. Стопанството е специално. Тук миналото, настоящето и бъдещето се сливат в едно. Ти си бил в хамбара, защото така е трябвало да стане.
— Но аз не помня случката.
— Защото още не ти се е случила. За теб тя тепърва предстои. Ще бъдеш там, за да ги спасиш. Да спасиш Кейлъб.
Кейлъб, синът му. Изведнъж изпита непоносима тъга, смесена със силна обич. В гърлото му се надигна плач. Толкова много години. Толкова много години бяха минали.
— Но сега сме тук — каза той. — Двамата с теб сме тук, в това легло. Това е реално.
— Това е най-реалното нещо на света. — Тя се сгуши в него. — Не се тревожи. Уморен си.
Питър наистина бе уморен. Много, много уморен. Усещаше тежестта на годините в костите си. Неочаквано го споходи спомен как гледа лицето си в реката. Кога се бе случило? Днес? Вчера? Преди седмица, месец, година? Слънцето грееше високо в небето и блещукаше по водната повърхност. Отражението трептеше заради течението. Дълбоките бръчки и увисналите бузи, торбичките под очите, а косата му — каквото беше останало от нея — побеляла като сняг. Беше видял лицето на старец.
— Мъртъв ли бях?
Ейми не отговори. Тогава Питър разбра какво е имала предвид. Той ще умре като всички други хора, но смъртта няма да е краят. Ще остане тук като бдителен дух извън потока на времето. Това беше ключът за всичко; с него се отключваше врата, зад която се намираха отговорите на всички загадки в живота. Спомни си за деня, в който за пръв път пристигна в Стопанството преди толкова много време. Всичко изглеждаше необяснимо непокътнато, килерът беше пълен, на прозорците имаше пердета, на масата имаше съдове — сякаш чакаха точно тях. Стопанството беше единственият му истински дом на света.
Както лежеше в тъмното, Питър усети гърдите му да се изпълват със задоволство. Загубил беше много неща, много близки хора. Всичко бе преходно. Дори самата земя, небето, реката и звездите, които обичаше, един ден щяха да достигнат края на битието си. Но това не беше повод за страх; такава бе горчивата красота на живота. Представи си мига на смъртта си. Видението беше толкова убедително, че сякаш не си го представяше, а си спомняше. Щеше да лежи в същото това легло; щеше да умре един летен следобед в обятията на Ейми. Тя щеше да изглежда точно както изглеждаше сега — силна, красива и изпълнена с живот. Леглото гледаше към прозореца, чиито завеси сияеха от приглушената светлина. Нямаше да изпитва болка. Не се страхувай, Питър, казваше Ейми. Всичко е наред. Скоро ще дойда при теб. Светлината щеше да се разпростре, да изпълни първо полезрението му, след това цялото му съзнание и така той щеше да си отиде: щеше да си отиде сред вълни от светлина.