— Много те обичам — каза той.
— Аз също те обичам.
— Денят беше прекрасен, нали?
Ейми кимна, сгушена в него.
— И ни предстоят още много прекрасни дни. Океан от дни.
Питър я притегли към себе си. Навън в студената нощ всичко беше притихнало.
— Мелодията, която свиреше, много ми хареса — каза той. — Радвам се, че намерихме пианото.
И с тези думи, сгушени заедно в голямото меко легло под стрехите, те заспаха.
Радвам се, че намерихме пианото.
Пианото.
Пианото.
Пианото…
Питър се събуди гол, омотан в подгизнали от пот чаршафи. За момент остана да лежи неподвижно. Та не беше ли в…? Заедно с…? Устата му бе пресъхнала; пикочният му мехур щеше да се пръсне. Първата силна болка от махмурлука прониза главата му.
— Честит рожден ден, лейтенант.
Лор лежеше до него. По-скоро се беше увила около него, телата им преплетени и потни на местата, на които се докосваха. И преди бяха използвали бараката — две стаи и външен клозет. Никой не знаеше кой точно е собственикът ѝ. През малкия прозорец срещу леглото проникваше лятната зора.
— Бъркаш ме с някой друг.
— О, повярвай ми — отвърна Лор и го бодна с пръст в гърдите, — няма как да те сбъркам с друг. Е, как се чувстваш на трийсет?
— Както и на двайсет и девет, само че с главоболие.
Тя се усмихна съблазнително.
— Е, надявам се подаръкът да ти хареса. Извинявай, забравих да взема картичка.
Лор се измъкна от прегръдката му, наведе се от леглото и взе блузата си от пода. Косата ѝ бе пораснала достатъчно, че да се нуждае от връзване; раменете ѝ бяха широки и мускулести. Обу чифт мръсни панталони, нахлузи обувките си и се обърна към него.
— Съжалявам, че те оставям, mi amigo, но трябва да преместя цистерните. Бих ти приготвила закуска, но дълбоко се съмнявам, че тук има някаква храна. — Тя се наведе и го целуна бързо по устата. — Поздрави Кейлъб от мен.
Момчето беше останало да спи при Сара и Холис. Те не бяха попитали Питър къде отива, макар несъмнено да се досещаха какви са плановете му.
— Непременно.
— Нали ще се видим следващия път, когато съм в града? — След като Питър не отговори, Лор го изгледа с присвити очи. — Явно не…
Питър наистина не знаеше какво да ѝ каже. Онова, което изпитваха един към друг, не беше любов — дори не бяха повдигали темата — но не беше и само физическо привличане. Отношенията им попадаха в неясната територия между двете и точно в това беше проблемът. В компанията на Лор Питър винаги се сещаше за онова, което не можеше да има.
Лицето ѝ помръкна.
— По дяволите. А аз толкова се привързах към теб, лейтенант.
— Не знам какво да ти кажа.
Лор въздъхна и извърна очи.
— Предполагам, че връзката ни така или иначе нямаше да продължи дълго. Просто ми се иска аз да те бях зарязала първа.
— Съжалявам. Не биваше да допускам отношенията ни да се задълбочат толкова.
— Повярвай ми, ще ти мине — тя вдигна очи към тавана, пое си дълбоко въздух, за да се овладее, и избърса една сълза. — Мамка му, Питър. Виждаш ли какво правя заради теб?
Питър се почувства ужасно. Не бе имал намерение да се стига дотук; допреди минута очакваше, че двамата ще се срещат от време на време, докато изгубеха интерес или срещнеха други хора.
Лор попита:
— Заради Майкъл е, нали? Казах ти, че с него приключихме.
— Не знам — Питър се замисли и сви рамене. — Може би отчасти. Ако продължаваме да се виждаме, той ще разбере.
— И какво от това?
— Той ми е приятел.
Лор избърса очи и се засмя горчиво.
— Предаността ти е забележителна, но, повярвай ми, на Майкъл изобщо не му е до мен. По-скоро ще ти е благодарен, че няма да му досаждам повече.
— Не е вярно.
Тя сви рамене:
— Говориш така само от любезност. Между другото, именно затова те харесвам толкова. Но няма нужда да лъжеш. Все си повтарям, че ще забравя за него, но, разбира се, все не успявам. Знаеш ли от кое ме боли най-много? Той дори не може да ми каже истината. Онази червенокоса проклетница. Какво толкова ѝ харесва?