Без да помръдне, Мат се ослуша, прекара минута в гъсталака между камъните и неподлежащите на идентификация сандъци с различна големина, които бяха натрупани тук.
Птицата не се върна повече.
Най-после Мат се съвзе и се огледа. С ножа си отстрани растителната покривка от капака на един от сандъците. Появи се зеленикавосива повърхност. Изчегърта предната страна. Беше гладка, черна и твърда. Монитор!
Мат горчиво се изсмя. Под килима от мъх и мръсотия бяха скрити цели купища компютри. Но той сериозно се съмняваше, че поне един от тях работи. Още повече, че щеше да има проблеми с електрозахранването…
Стана и навлезе навътре в магазина. Плътен, дебел, влажен пласт мръсотия покриваше щандовете и касата. Мат използва ножа си за лост. Лицевият капак на касата се счупи, чекмеджето за парите изскочи.
Между праха и мъха намери покрити с патина монети. Извади една и изтърка налепите. Двуеврова монета. Мат остави спасителния си пакет на пода и извади от него фенерчето. На светлината му разчете годината на сеченето: 2007.
Изпадна в трескава задъханост. Вадеше от чекмеджето на касата монетите една след друга. Всичките бяха сечени между 2002 и 2011 година. Нито една — по-късно.
Облегна се на стената и заразглежда купчината монети.
— 2011 година — промърмори той. — След „Кристъфър-Флойд“ вече не са имали нужда от пари, както изглежда…
Изтощението — повече душевно, отколкото физическо стегна като тежка верига крайниците му. По съединителната греда на един рафт се отпусна на пода.
Основите на съпротивата на Мат срещу истината се подрониха още когато видя верижката с амулета върху шията на Зорбан. Часовникът с датата и часа на сблъсъка с кометата. Часовникът, който както се говори, е предаван поколения наред от вожд на вожд.
Когато с помощта на картата идентифицира гигантския горист район под планината като равнината на река По, аргументите му окончателно свършиха. Може би за пръв път в трийсет и петгодишния му живот разумът му трябваше да капитулира и да се откаже от всякаква логика. Оттогава се вкопчи в смехотворната представа за така наречената действителност малкият свят, който случайно му беше познат. И се опъна срещу истината като инатливо дете срещу ръката на майка си. Сега Мат просто беше твърде изтощен, за да продължи да поддържа съпротивата си.
„Ет фа кому фа, командире…“
Облегна глава на рафта.
„Знаеш за какво става дума, Матю Дракс — преди четири или пет седмици си приземил самолета си в снежното поле. А може би преди шест седмици? Все едно… и за шест седмици никой автомобилист не може да се превърне в скелет по пътя между Парма и Болоня. За шест седмици никоя гора не може да завладее и километър аутобан. За шест седмици не могат да мутират птици и да се превърнат в летящи зверове и за шест седмици централноевропейците не се превръщат в хора от бронзовата епоха.
И така, престани да си въобразяваш. Не си се приземил в ада. Не сънуваш. Не се намираш, и в прастари времена. Проклетата комета те е запратила в бъдещето.“
Припряността му отдавна беше изчезнала. В гърдите му се настани невероятно спокойствие.
„Дявол знае как го е направила проклетата комета… и дявол знае колко далеч в бъдещето. Трябва да се справиш с това. Нещата са, каквито са…“
Насекомите направиха впечатление на Мат едва когато стана от пода. Седяха плътно едно до друго върху обраслите с мъх сандъци, по покритите с мръсотия рафтове и по отсрещната стена. Дълги колкото човешки пръст и дебели колкото палеца на Мат, черни като хлебарки. Не си даде време да ги брои, но бяха десетки.
Когато завърза контейнера на гърба си и сложи на рамо торбичката с провизиите, насекомите се раздвижиха. Рязко и със светкавична бързина се нахвърлиха върху него. Мат ги изпотъпка около себе си и си проби път през гъсталака пред входа на руината. Преследваха го почти петдесет метра надолу по улицата.
Мат мина на бегом покрай останки от коли, храсти и купища развалини. Постоянно поглеждаше нагоре и зад себе си. Чудовищният ястреб вече не се виждаше никъде. И бръмбарите останаха назад. Забави темпото.
Нямаше карта на града. Опита се да се придържа към югоизточна посока. Според картата така железопътното трасе навлизаше в града. Все някога трябваше да стигне до руините на централната гара. А гарите по правило се намираха в центъра на града.
Но все още беше в покрайнините на Болоня. Центърът на града сигурно беше отдалечен на повече от четири или пет километра. Ако тук имаше хора, тогава в центъра…