— Хайде, ела! — Грабна ръката на момичето и го задърпа след себе си. Отново няколко бръмбара увиснаха по крачолите на Мат. И внезапно видя три-четири котки да скачат по покривите на останките от коли. Значи още не бяха се отказали от лова!
Ужасна болка премина от бедрото на Мат по цялото тяло. Той изкрещя и измете бръмбарите от панталона си. Насекомото го беше ухапало през плата на гащеризона!
Побягна вихрено с момичето за ръка. Тичаха към града, котките покрай тях, като че ли гонеха дивеч. Две от гадините с дълъг косъм ги изпревариха, скочиха на улицата и в жълтата трева се приведоха пред тях, готови за скок.
Мат спря и бързо се огледа. Бяха оставили бръмбарите далеч зад себе си, но ясно виждаше как пъплещият чер килим отново се приближава.
Мястото на ухапването на бедрото му гореше, пареше като огън. Пред лицето на котките пред себе си и насекомите зад себе си Мат нямаше време за размисъл. Пусна момичето и вдигна пушката. Изтрещяха изстрели, телата на котките се преметнаха в гъсталака на асфалта. Последната гадина, един огненочервен котарак, скочи върху него със съскане. Мат се наведе, заби дулото на пушката в слабините му и натисна спусъка.
Но опасността все още не беше премахната. Други пет-шест котки, които досега се бяха спотайвали, скочиха от укритията си. Мат се завъртя, стреля отново и същевременно почувства удар на тежко тяло в гърба си. Нокти проникнаха през плата в раменете на Мат.
Момичето крещеше със страшно писклив глас. Но беше грабнало някакъв ръждив прът от края на улицата и… се прицелваше в Мат! Той тъкмо щеше инстинктивно да блокира удара — което без съмнение щеше да му струва една счупена ръка, — когато в последния момент разбра, че ударът не беше предназначен за него, а за котката върху гърба му. Проехтя глух удар. Гадината избяга с пронизителен писък.
— Благодаря! — каза задъхано Мат, докато изстрелваше залп след залп върху нападащите котки. Постепенно останалите животни се оттеглиха. Поне две беше улучил. Една друга се извиваше, умирайки между останките от колите.
Грабна момичето и го затика пред себе си. Оцелелите котки повече не ги следваха, а също и черният фронт на насекомите остана назад.
Момичето се задъхваше и се бореше да си поеме дъх, но Мат го подканяше да върви.
— Давай, трябва да се махаме оттук!
Минаха бързо през едно кръстовище. Момичето свърна по една широка улица. Мат го последва. Непрекъснато се озърташе назад, но котките, изглежда, окончателно се бяха отказали от преследването.
Изведнъж момичето улови ръката му и го задърпа между руините на две къщи към някакъв двор. И тук навсякъде растяха храсти и кафеникава папрат. По метална стълба се изкачиха нагоре по фасадата на къщата. Мат видя, че ръждивата стълба почти не беше обрасла. През една дупка между клонките на бръшляна момичето се вмъкна в къщата. Мат го последва в някакво мрачно помещение. В полумрака различи кожи и нахвърляни на кълба парцали, глинени паници и чаши. И някакви оръжия: ножове, върхове на стрели, дори и лък. Навярно беше жилището на момичето.
Детето се отпусна на кожите и скри глава между коленете си. Плачеше. Мат приседна до него.
— Нали всичко мина добре. — Още усещаше пулсирането в слепоочията си. — Та ние се справихме…
Погали червеникаворусите плитки на десетгодишната. Бяха остри като тел и мазни на пипане. Момичето се облегна на Мат и от цялата си душа изплака преживения шок. Мат не знаеше как да реагира. Самият той никога не бе имал деца и се чувстваше някак си безпомощен. Само здраво го държеше и продължи да милва косата му.
Когато то отново донякъде се поуспокои, Мат нави крачола си и разгледа мястото на ухапването. Раната беше малка, но огненочервена. Дявол знаеше каква отрова му е вкарал бръмбарът под кожата.
Момичето внимателно огледа раната. Вероятно имаше опит с такива наранявания. Мълчливо грабна един нож, посочи към него и към мястото на ухапването. Мат кимна колебливо. Можеше само да се надява, че то знае какво върши.
Момичето направи плитък кръстовиден разрез над зачервеното място. По бедрото на Мат се затъркаляха капки кръв.
Той неволно се стресна, когато момичето допря устните си до кървящото място и започна да смуче. Изплюваше отровената кръв, отново се навеждаше и продължаваше да изсмуква. В това време Мат бръкна в спасителния си пакет и извади лейкопласт, който залепи върху раната.
После даде на детето вода от меха си. Раздели с него също така шмалдана и сушената риба от провизиите си. Момичето изгълта и двете неща, сякаш дни наред не беше хапвало нищо.
— Как се казваш? — поиска да разбере Мат. Детето го гледаше безпомощно. Посочи с пръст гърдите си. — Аз… Мат. Мат, разбра ли? — Постави показалеца си на гърдите на детето. — А ти? Как ти е името?