Виковете на нейните войници и крясъците на тарака вече отекваха във вътрешността на сградата. Друлца чуваше дрънченето на веригите и стърженето на ноктите по каменния под. Между това непрекъснато се долавяше някакво протяжно ридание. Някой от голокожите.
Най-сетне първите нейни войници влязоха от коридора в залата. Трима набити момци в чернокафяви, напоени със смола дрехи от зебло, които покриваха телата им от раменете до бедрата. Върху големите им космати черепи имаше черни хитинови шлемове. Източваха се към гърба им подобно на свръхголеми капки и по краищата бяха с обшита черна кожена ивица.
Войниците удариха краищата на копията си в пода, изпънаха дясна ръка нагоре и изреваха:
— Да живее дълго върховната майка! На светлината на факлите дългата козина по тялото на средния от тримата войници хвърляше червени отблясъци. Точно като козината на Друлца. Един от синовете й от по-ниско детеродство. Юрцек, ако добре беше видяла. Повечето вулфани имаха черна или тъмнокафява козина.
Тримата голокожи залитнаха в залата. Двама войници ги блъскаха в гърбовете с дръжките на копията си, докато не се проснаха по очи върху изтъркания от ходене каменен под пред трона на Друлца. Мъж, жена и малко дете. И тримата твърде измършавели. Друлца долови вонята от изпражненията им. Отвратително.
Най-накрая довлякоха в залата тарака. Той се опъна със задните си крака на каменния праг. Но един от войниците заби тока на ботуша си в опашката му и той с крясък направи скок почти до трона. Войниците бяха сложили на предните му лапи вериги и бяха завързали дългата муцуна с кожени ремъци. Таракът жаловито скимтеше. На Друлца й потекоха лигите. От дни не беше яла нищо свястно.
Капитанът на отряда пристъпи към трона й и вдигна високо ръка със стиснат юмрук.
— Да живее дълго върховната майка!
Козината му беше къдрава и още по-дълга, отколкото на другите. По цялото тяло, дори по кокалчетата и коленете. И беше огненочервена. Брелцек, също син на Друлца. Син от по-благородно детеродство. Син на самия херцог.
През дългия си живот Друлца беше родила около тринайсет синове и девет или десет дъщери. И тя самата вече не знаеше точно колко са. Тъй или иначе, повече от половината й деца бяха мъртви. От избухването на войната преди осем години смъртта събираше богат урожай в Боллуна.
Тя кимна на Брелцек и разтегна вълчите си уста в усмивка.
Повечето вулфани имаха криви крака и гърбица. Не и Брелцек. Яките му нозе бяха дълги и прави, а гърбът му ако не се смятат кокалестите плешки — гладък и прав. Над напоената с катран риза носеше кожена наметка, която стигаше до раменете му. Черна кожена наметка — отличителният знак на капитан. Никой в Боллуна не беше убил повече врагове от него.
Погледът на Друлца се плъзна върху четиримата пленници.
— Чудесно, Брелцек — изграчи тя. — Добра плячка си докарал. — Вълчите устни на Брелцек се разтеглиха. Цепката на устните му стигаше почти до очите. Показаха се жълтите кучешки зъби на мощната му челюст. Сияеше — похвалата на върховната майка му беше приятна.
Друлца посочи масата от каменни блокове. Там до чаша за вода имаше малко сандъче от черна кожа. Брелцек отиде до масата, вдигна капака на коженото сандъче и извади тъмнокафява, дълга колкото пръст пръчица. С нея отиде до изхода и взе лявата факла от стената. Пъхна пръчицата между устните на вълчите си уста и я запали от пламъка. Облаци дим се вдигнаха към тавана на залата. Върна се обратно към трона на Друлца, изкачи две стъпала и подаде пурата на върховната майка.
— Вземи си и ти една — изграчи Друлца. Докато Брелцек последва указанието й, тя заразглежда пленниците. Тримата голокожи трепереха. Бяха увити в стари, пълни с дупки по тях кожи. Между кожените парцали, които някога са били техни ботуши, Друлца видя посинели от студ крака. Детето и жената тихичко скимтяха. Мъжът беше вперил очаквателен поглед в нея. И тримата нямаха кой знае колко месо върху кокалите си. Бяха негодни за угощение.
Таракът, напротив, беше як и имаше красива черна козина. Херцогът щеше да му се израдва.
— Къде ги спипахте? — поинтересува се Друлца и издуха облак дим. За момент косматото й лице заприлича на кратер на димящ вулкан.
— Оттатък реката — каза Брелцек. — В подножието на планината, недалеч от Вирруна. Таракът беше по следите на голокожите.
— Тъй, тъй — изръмжа Друлца. — Откъде идвате? — Говореше на мъжа и използваше диалекта на странстващите народи.
— От ледената планина. — Мъжът говореше тихо. Гласът му трепереше. — Зверовете нападнаха ордата ни… почти всички са мъртви… само ние тримата успяхме да избягаме… — Гласът му секна.