Седма глава
Гласът на Беатриче се носи нежно из стаята. Кара нашата стара песен да плува из утрото. Отмятам завивката и отивам до вратата на стаята си, после тръгвам по коридора и нагоре по стълбите към този щастлив и изпълващ ме с надежда звук. По някаква причина сестра ми е в отделението за прислугата, на горните етажи на палацото.
Върнала се е при мен. Не всичко е загубено!
Гласът става по-ясен и по-чист. Самотният ми копнеж по нея започва да избледнява, докато босите ми нозе пресичат бързо студения мрамор. Първата стая горе е заключена. Удрям с длан по вратата, надавам вой, после хуквам към следващата. Дръжката се завърта. Втурвам се вътре и заварвам Фаустина да сгъва чаршафи. Доброто й старо лице е уплашено.
— Скъпа! — възкликва тя. — Какво правиш, за Бога?
Но аз се извръщам и хуквам навън. Ще я намеря. Знам, че е някъде тук и ме чака. Песента зазвучава по-силно. Спъвам се, докато тичам обратно към площадката на стълбището и нагоре по последните стъпала — най-високите в палацото. Горе има малка стаичка, където навремето майка ми се занимаваше с ръкоделие.
Именно от там идва звукът.
Бианка.
Докато пее, подшива подгъва на една рокля от червено кадифе, скъпа и разкошна, с дантела от скъпоценни камъни на гърдите. Цветът е толкова наситен и богат, а камъните и мънистата толкова искрящи, че самият им вид разпръсква на парчета отчаяната ми фантазия. Беатриче не пее: Беатриче е мъртва.
Свличам се на пода, жадна за глътка въздух.
Бианка скача.
— Мадам! Не разбрах…
Тя разравя конците и парцалите в кошницата и изважда носна кърпа с бродирани оранжеви цветчета по краищата. Подава ми я и аз притискам красивата кърпичка към влажното си лице.
Когато дишането ми се забавя, се усмихвам на младата прислужница.
— Имаш прекрасен глас — казвам й. — Откъде знаеш тази песен?
Чертите й се отпускат.
— Сестра ви ме научи на нея.
Чувам бавните стъпки на Фаустина да приближават нагоре по стълбите. Бианка ме хваща за ръката и ме дръпва да стана, а аз се опитвам да запазя равновесие, опряла се на руините от глупавата ми надежда.
Фаустина прекрачва прага, челото й е сбърчено от загриженост. Но когато вижда червената рокля, старата жена се усмихва и с накуцване приближава напред, за да погали меките й дипли.
— Бианка, това е прекрасно — почти е готова!
— Готова за какво? — питам.
Очите на Фаустина светват.
— За теб, любов моя. Ще я носиш тази вечер, когато ще се запознаеш с Винченцо.
Не мога да ям. Не мога да се отпусна. Празненство, казва ми Фаустина. Събиране на венецианските благородници в двореца на дожа. Цялата сутрин прекарах в безцелно обикаляне из двора, представяйки си предстоящата вечер, опитвайки се да асимилирам факта, че докато тялото на сестра ми лежи неподвижно и студено, аз ще ходя на бал.
Обядът ни приключва. Фаустина, Бианка и аз се събираме в стаята ми. Двете ме къпят и обличат, но тази процедура няма нищо общо със студените бани в манастира. Всичко тежи от очакване: плисъкът на водата; смесването на ароматните масла; изсушаването на тялото ми; парфюмирането ми. Шепотът на наситеночервената рокля, която Бианка донася от стаята за ръкоделие. Дрехата помита пода, шумоли съзаклятнически — панделки, коприна, кадифе и сатен. Бианка я спуска над главата ми. Възцарява се напрегнато мълчание. Фаустина ми казва, че са им поръчали да сътворят шедьовър. Старата жена стои зад мен, стяга силно връзките на корсета, докато Бианка оправя деколтето. Лицето й е сериозно и съсредоточено върху предизвикателството.
След като роклята ми е стегната, Бианка сресва косата ми. Аналена би била горда с мен. Фаустина почиства и оформя ноктите ми и втрива малка капка зехтин в дланите ми, за да омекнат. Бианка ми поръчва да си наведа главата и поставя в косата ми два гребена от кост, инкрустирани със скъпоценни камъни.
Двете отстъпват назад, за да видят резултата от своята работа. Бианка одобрително кима, а Фаустина леко ме побутва към преддверието и ме изправя пред огледалото.
— Само се погледни — прошепва тя.
Години наред съм била облечена в опърпано кафяво, черно и сиво, със скрита под качулка коса и загрубели от работа ръце. Сега сякаш съм попаднала в някакъв сън. Момичето, отразено в огледалото, изобщо не прилича на мен. То никога не се е появявало в парчето огледало, което тайно бях вкарала в манастира. Косата ми е толкова лъскава, че още малко ще заблести. Ноктите ми са бели. Цялата съм гладка и бляскава. Не мога да откъсна поглед от себе си и усещам как през тялото ми преминава тръпка на радостно вълнение.