Фаустина поставя ръце на раменете ми, поглежда към огледалото, опряла старческата си буза до моята.
— Сърчице мое, идеална си.
Бианка не е съгласна.
— Хм — казва тя и вдига вежди. — Почти, но не съвсем. Знам кое ще е подходящият завършек.
Тя се втурва навън и се връща с кутия от тъмно дърво, която съм виждала и преди. В нея са бижутата на майка ми.
— Не! — вика Фаустина и се спуска да издърпа кутията от ръцете на младата прислужничка. — Не са ти разрешили.
Бианка вдига кутията нагоре, така че Фаустина да не може да я стигне.
— О, за Бога, това е нейният ден: тя трябва да си сложи рубините. Ще подхождат перфектно на тази рокля. Ще прилича на принцеса и баща й ще е много доволен.
— Бианка, не отваряй тази кутия — казва Фаустина. В гласа й се прокрадва странна нотка — не на заповед или раздразнение, а на паника.
Бианка през смях се завърта настрана, избягвайки ръцете на Фаустина. Протяга кутията пред мен, бързо отваря капака. Усмивката й замира. Поразена е.
Кутията е съвсем празна. В нея няма нито един рубин. Нито един камък.
— Изчезнали са! — виква Бианка. Хвърля празната кутия настрана и тя изтрополява по мраморния под.
— Трябва да кажем на синьор Дела Скала. Станал е обир!
Фаустина с въздишка прокарва пръсти през посивялата си коса. Отпуска се тежко върху леглото, раменете й увисват.
— Не, не е имало обир — твърдо заявява.
Премятам полите на роклята през ръката си и се навеждам да вдигна кутията. Затварям капака и я подавам на дойката си. Знам, че нещо не е наред.
— Фаустина? — поглеждам я въпросително. — Какво се е случило с бижутата на майка ми?
— Баща ти ги продаде — отвръща старицата. — Доходите му не са такива, каквито бяха. Надявах се… — тя хвърля строг поглед към Бианка — да ти поднеса тази новина по-внимателно.
Фаустина изпраща младата прислужница да се погрижи да подготвят лодката, която ще ме отведе на партито. Сядам на леглото и дойката ми обяснява, че баща ми е опразнил палацото от неговите съкровища. Затова са празните петна по стените. Не ми пука. Най-голямото съкровище вече е загубено за мен, тялото й лежи в ковчега.
Лодката чака. Бианка ме изпраща ухилена до вратата.
— Вълнувате ли се, че ще видите дожа, мадам? — пита ме тя.
Стискам силно каменните перила, докато се спускам по широкото извито стълбище, страхувайки се да не се спъна в полите на червената материя и на кълбета да се приземя върху мраморния под.
— Вълнувате ли се? — настоява Бианка. В гласа й се прокрадва лека тъга и аз осъзнавам, че тази вечер много от момичетата в града ще ми завиждат.
Стисвам ръката на момичето.
— Ако се запозная с него, ще ти разкажа всяка подробност.
Баща ми излиза от библиотеката. Изглежда два пъти по-едър, отколкото е в действителност, облечен в тънък клин и огромни подплънки на бежовото сако. Когато ме вижда, се усмихва и чертите му омекват.
— Сладката ми Лаура — казва той и аз се изчервявам при този тъй неочакван за мен комплимент. — Колко прелестна. Точно каквато трябва да бъдеш.
Хваща ме за ръката и двамата потегляме.
Осма глава
Докато каретата трополи по калдъръмената улица, баща ми ме потупва по ръката и ми казва какво трябва да правя и как да се държа в двореца на дожа.
— Винченцо ще е център на вниманието, разбира се, както и още неколцина членове на Великия съвет — навежда се напред, за да изтупа някаква невидима прашинка от пелерината ми. — Запомни, че вече не си дете, Лаура. Тази вечер всички ще те наблюдават. Бъдещето ни зависи от това.
В края на Гранд канал слизаме от каретата и се качваме на лодката. Заради тежките ми поли един от младите лодкари трябва да ме вдигне над стената на плавателния съд. Ръцете му около талията ми са широки и плоски почти колкото веслото, което почива, потопено във водата. Младежът се усмихва, докато ме оставя на палубата, но бързо извръща поглед встрани, тъй като баща ми се качва на борда и сяда на носа. Бледите му ръце и китки са сплетени пред гърдите му.