Заемам мястото си до него и голямата открита тясна лодка със заострени краища потегля тромаво към площад „Сан Марко“. Подминаваме Риалто — онази арка от тъмно дърво, която свързва източната със западната част на града, и навлизаме в по-отворено водно пространство. Баща ми, изглежда, не забелязва, но аз я усещам: ледената тръпка от последните мигове на сестра ми. Къде точно е паднала? Било е някъде наблизо. Навеждам се леко извън лодката и поглеждам към водата. Този мастиленосин течен гроб.
Минаваме покрай блестящите сгради и светлини на Венеция. Величествените високи къщи хвърлят удължени отражения във водата, където се размиват в сиянието на луната. Далечен смях се блъсва и отскача от твърдата каменна повърхност.
На фона на редуващите се светлини и сенки лицето на баща ми е като замръзнало и аз разбирам, че е напудрено, за да се скрият уморените бръчки. Чудя се дали се притеснява за впечатлението, което ще направя. Ще има неща, които ще иска да кажа или сторя, правила, които не познавам, и ритуали, в които никога не съм взимала участие, разговори, от които никога не съм била част. Способна съм с часове да възпявам величието на Бога. Мога да капна насила масло от корените на божур в устата на обхванат от лудост човек, пречупвайки го така, все едно е някой буен жребец. Мога с часове да седя в килия, мълчалива и неподвижна, да се преструвам, че се моля. Но не знам нищо за празненствата.
Докато приближаваме, въздухът сякаш се сгъстява. Седя със свити юмруци и притиснати към ребрата лакти. Баща ми се смее.
— Не бъди толкова напрегната, Лаура — нежно казва той.
Аз също се смея на себе си, после той посочва и казва:
— Виж!
Палатът сякаш се издига от водата. Бял и златен. Арки върху арки, всичките проблясващи от светлините на празненството. И други лодки пристигат от различни посоки, насочват се към пристана, за да се освободят от разноцветния си товар. Вече чувам приглушени разговори иззад стените. И музика. Лютни, звънчета, клавесин — преплетени в едно. Напълно различни от сериозната чистота на песните ни в манастира. Идва нашият ред и лодкарят умело ни отвежда до крайната точка на пътуването ни. Музиката кара тялото ми да се движи. Вече съм запленена.
— Прекрасно е! — възкликвам.
— Да, така е — отвръща баща ми.
Пред входа на двореца се трупа огромна тълпа. Хората си подхвърлят по някое весело „Здравейте“ и „Как сте?“ един на друг. Гостите също блестят, подобно на палата. Красиви, разноцветни, отрупани със скъпоценности. Между тях се промъкват прислужници, понесли шалове, пелерини и воали.
Когато стъпвам на солидна почва и започвам да изкачвам стъпалата, копринените ми фусти шумолят по камъка. Щом се озоваваме в сянката на входа, леко потръпвам.
Двама икономи отварят огромната двойна врата пред нас и двамата с баща ми влизаме в просторното фоайе. Стените са облицовани с лъскав мрамор, таванът е изрисуван със засмени херувимчета. В центъра се издига статуята на нимфа, притиснала ръце към гърдите си. Озъртам се наоколо, виждам отражението си във всяка полирана повърхност. Само дето това не съм аз. Изглеждам висока, самоуверена, грациозна. Когато виждам отражението си в стената, роклята ми блести като рубин, толкова ярък, колкото липсващите рубини на майка ми. Другите хора ме гледат по такъв начин, че ми иде да се усмихна. Очите им се задържат върху ми за частица от секундата по-дълго или пък веждите им се вдигат нагоре, сякаш съм някоя отдавна забравена приятелка, която сега се завръща.
Отпред се чуват множество гласове. Минаваме през блестящата инкрустирана врата и се озоваваме в балната зала. По стените висят позлатени огледала и полилеи, стотиците свещи пръскат игли светлина, която танцува и се върти наоколо, подобно на фойерверки. Четирима свирачи на лютня изпълняват жива мелодия, нотите увисват сред бъбренето. Стисвам силно ръката на баща ми, докато си проправяме път сред гостите. Величествени на вид жени и красиви мъже влизат заедно в балната зала, после бавно се разделят. Мъжете ми се усмихват, а очите им са остри като стрели. Позволявам си да срещна някои от по-дръзките погледи и осъзнавам, че тези хора съвсем не са толкова красиви, колкото са ми се стрували отдалеч. Лицата им са напудрени, плътта издава наличието на мимически бръчки край очите и устните. Мъже с широки рамене и червени страни стоят обути в кожени обувки, които лъщят толкова силно, че изглеждат мокри. Токите им проблясват на светлината. Жените накланят дантелените си ветрила, копринените рокли искрят. Въздухът е натежал от миризмата на парфюм. Но сред веселата навалица се намират и онези, които сякаш не са част от сцената; те бъбрят и флиртуват, но очите им са кухи от глад и отчаяние.