— Отсега нататък отказвам да плащам за гондолиер — оплаква се жена в синя рокля. — Предпочитам да ходя, докато подметките на обувките ми се изтрият.
— Трябва да си престъпник, за да оцелееш — отвръща събеседничката й и раздразнено сгъва ветрилото си. — Тези противни турски войни доведоха до истински провал на честните предприемачи.
От време на време избухва силен смях, сякаш е планиран предварително, все едно някой скрит диригент на празненството насочва тези изблици на заучено веселие. И преди съм чувала подобни звуци. Те са ехо от детството ми: звукът на блестящите, привилегированите, могъщите, каймакът на висшето общество.
Баща ми ме побутва към двете жени:
— Поздрави ги. Вдигни глава. Усмивка.
Когато се подчинявам, двете дами кимват и правят реверанс. Баща ми им се покланя и двамата се придвижваме към следващата група гости.
— Предизвикваш доста голямо оживление! Продължавай така — прошепва ми той.
Не съм съвсем сигурна какво точно хвали, но по някаква неизвестна причина дори не ми се налага да се опитвам да бъда общителна. Настроението е празнично и ме кара съвсем естествено да се усмихвам, да кимам и да поздравявам хората. Някои от мъжете ме измерват с поглед от горе до долу, сякаш се опитват да прочетат някакво писано послание, тръгващо от върха на главата ми и стигащо до върховете на обувките ми. Представям си неодобрителния поглед на игуменката и потръпвам от удоволствие.
Някаква жена в сребриста рокля разговаря с голяма група гости. Косата й е навита около главата, сивите кичури лъщят като стоманеносивия плат на роклята й. Кожата по лицето и шията й е набраздена от деликатни бръчки, но е мека и чиста като на младо момиче. И въпреки че се смее и разговаря със събеседниците си, зелените й очи са фиксирани върху мен.
Навеждам ниско глава за поздрав и тя се усмихва със смесица от удивление и одобрение. Отвръщам на усмивката й и жената възприема това като сигнал, извинява се и тръгва към мен, проправяйки си път сред останалите гости. Самоувереността ми изведнъж ме напуска. Поглеждам към баща си, но той не е до мен. Обръщам се и го виждам сред група мъже. Какво да правя? Не съм готова да…
— Здравей, Лаура — казва жената, гласът й е ясен и плътен. Тя ме хваща за ръката, движенията й са грациозни. Чудя се откъде знае името ми.
— Аз съм Алегреза ди Роко. Ти, Лаура, си от рода Дела Скала, нали така? Сестрата на бедната Беатриче.
— Да — отвръщам. — Аз съм… искам да кажа — бях. Искам да кажа, че винаги ще бъда. — Кръвта се втурва към страните ми и те пламват.
— Напълно си права — елегантното лице на Алегреза омеква. — Жива или мъртва, щом веднъж си била сестра, винаги си оставаш сестра.
Някаква стара жена пристъпва към нея със сгърчено от тревога лице. Тя тихо й прошепва нещо и Алегреза кимва.
— Извини ме, Лаура. Отново ще си поговорим, скоро — обещава тя. Прехвърля ръка през рамото на старата жена и леко си проправя път през тълпата.
За момент оставам сама. Тази жена, Алегреза; тя ме познава. Или най-малкото знае за мен. Но за какво иска да говорим? Сигурна съм, че едно току-що напуснало манастира момиче едва ли представлява интерес за нея.
— Мадам? — до мен изниква слуга, понесъл табла с напитки.
Вземам една чаша, крепя я внимателно, за да не разлея прозрачната златиста течност. Чувам как баща ми избухва в смях. Все още е в групата на онези мъже в далечния край на балната зала и задачата да стигна до него, да се разминавам с другите гости, без да бъда забавена, ми се струва толкова невъзможна, колкото пресичането на Хелеспонта пеша; може да се оплета в подводните течения на някой намек или да бъде захвърлена върху скалите на шега, която не мога да разбера. Така че оставам там, където съм, и отпивам от виното си. Има вкус на сироп и на лято, и след чистата вода в манастира пролазва като амброзия по гърлото ми. Почти веднага сладостта му сякаш се втурва нагоре към главата ми. Аналена веднъж ми каза, че игуменката държала в килията си бутилка вино, произведено от монасите от остров Сан Микеле; веднъж я посетила изненадващо и чула как бутилката издрънчава, докато игуменката бързо я скрива. Не мога да повярвам, че е истина, защото как иначе лицето й би успявало да запази това свое вечно кисело изражение?
Музикантите оставят инструментите си и залата притихва. Забелязвам как главите на гостите една по една се извръщат към главния вход, лицата им са угрижени. На прага стои двойка на възрастта на баща ми — и двамата са красиви, с изправени рамене, сериозни. Дрехите им са черни и сред вулгарните костюми и скъпи материи изглеждат като някакво обвинение. Мъжът гледа право напред, докато здраво стиска ръката на жена си, все едно държи руля на лодка. Нейните очи са забити в пода, дългите й бледи пръсти поглаждат зърната на една черна броеница. Двамата се движат бавно, но решително сред гостите.