— Това същите хора, за които си мисля, ли са? — чувам съскането на някакъв мъж зад гърба ми.
— Не биваше да идват — казва закръглена жена, облечена в зелена копринена рокля.
Тълпата в отдалечения край на балната зала се разделя на две и някаква фигура тръгва към новодошлите. Едва успявам да зърна профила му и после гърба му. Дублетът му е пурпурен и поръбен със злато, а накъдрената дантелена яка около врата му — много бяла. Двама стражи го следват плътно по петите; мечовете висят на бедрата им.
— Дожът ще говори с тях! — възкликва жената.
Дожът? Спомням си вълнението на Бианка. Сега, след като се намирам в една и съща стая с най-могъщия човек във Венеция, любопитството се разгаря в мен. Другите гости приближават към него, бутат се да видят какво ще се случи. Тази зала, изпълнена с разменящи си любезности богаташи, претърпява странна метаморфоза: и трансформацията е неприятна. Или може би винаги е било така: това не е група цивилизовани граждани, а воняща тълпа. Пулсът ми се ускорява.
Плъзвам се възможно по-напред, повдигам се на пръсти, за да мога да виждам над перуките и украшенията за глава, успявам да запазя равновесие благодарение на притискащата ме от всички страни тълпа.
Дожът спира пред облечената в черно двойка. Те го гледат с напрегнати, тъжни лица. Кои са тези хора? Защо предизвикват най-влиятелния мъж във Венеция? Дожът поклаща глава, после се обръща към стражите зад гърба му.
— Не може да бъде!
Още при първия поглед, който спирам върху лицето му, разбирам, че съм виждала този мъж, дожът, и преди. Искам да се скрия, но няма къде да отида. Чувствала съм дъха от ноздрите му върху кожата си. Държала съм ръката му и съм се борила с него, все едно сме борци или животни.
Дожът на Венеция е лудият мъж от манастира. И в тази стая аз съм единствената, която знае тайната му.
Девета глава
Дожът прави знак на стражите си да приближат към двойката.
— Обърнете се и напуснете през вратите, през които сте влезли — нарежда той.
Ако намерението му е да унижи някого с тези думи, успява само наполовина. Лицето на жената трепва, но мъжът продължава да стои гордо изправен.
— Имаме толкова право да сме тук, колкото и всяко друго семейство от провинцията — отвръща той. — Дойдохме именно за да упражним това свое право.
През залата се разнася ахване.
— Нямате никакви права за упражняване — възразява дожът. — Това е частно събиране и вие не сте поканени. Как се осмелявате да идвате?
Двамата нямат шанс да му отговорят. Дожът вдига ръка, здрава и твърда — същата ръка, която съм държала, за да я спра да се мята и да удря. Стражите хващат двойката и я повличат към вратата. Жената пищи, а мъжът високо изръмжава:
— Няма да обиждате фамилното ми име. Де Ферара няма да бъдат унижавани.
— Стига. Достатъчно, Юлиус — казва жена му. Лицето й се гърчи от някаква вътрешна болка.
Стражите ги пускат и двамата заедно тръгват към вратата. Жената се опитва да хване мъжа си за ръка, но той я отблъсква.
Вратите се затръшват. Моментът приключва и музиката зазвучава отново. Дожът се връща сред тълпата, наложил волята си, следва го кортеж от млади господа с мрачни лица. Моля се да не тръгне към мен. Последния път, в който се срещнахме, бях в облекло на послушница, а докато говореше, той беше със замъглено съзнание, но въпреки това погледът му беше забит директно в мен.
„Аз съм слаб човек. Слаб и безволев. Никой във Венеция не бива да разбира от какво страдам.“
Думите, произнесени от него през оня ден в манастира, сега придобиват нов смисъл за мен. Ако Венеция знаеше онова, което знаех аз, дали хората й щяха да продължат да му засвидетелстват подобна лоялност?
Мислите ми трябва да са изписани върху лицето ми, защото жената в зелената рокля, която срещнах по-рано, ме хваща за ръката и ме дръпва в своя кръг.
— О, скъпа, недей да изглеждаш толкова поразена! — възкликва тя.