Усмихвам й се с благодарност.
— Знаеш ли за какво беше всичко това? — вдига вежди една дама с пера в косата.
— Не — признавам. — Нямам представа.
Жената се засмива; мисля, че е доволна от факта, че пред нея стои новачка, която да обучи.
— Това беше семейство Ферара — Юлиус и Грация — обяснява жената в зелено. — От дълги години са в горчива разпра с дожа и семейството му. — Тя игриво ме потупва по ръката. — Как е възможно да живееш във Венеция и да не знаеш за това?
— Аз… отсъствах — отвръщам.
— Може би си била твърде млада, когато всичко е започнало. Минаха десет години. Дожът екзекутира единствения син на Ферара, Карло, когато беше само един млад адвокат — продължава развълнуваната дама. — Както се оказа, по обвинение в конспирация — тя млъква, за да се прекръсти, пълната й ръка се движи рязко пред пищния бюст.
Жената с перата продължава:
— Юлиус избра единственото отмъщение, което можеше. Хората му убиха Роберто, синът на дожа. Това момче беше толкова високо и красиво! И само на единадесет.
Докато говори, очите й проблясват, но не от сълзи. В тях преливат истории, произход, приказки, причини, разкази за разчистване на стари сметки.
— О, да, това беше такова ужасно нещо! — възкликва жената в зелената рокля. — Най-благородните сред нас винаги са онези, които са в най-голяма опасност, нали така казват хората? — Жените кимат и тя въздъхва. — Но младите мъже винаги са повод за такова притеснение. Толкова преизпълнени със страст и принципи.
— Аз винаги съветвам моето момче да не взема живота прекалено насериозно — вметва друга. — Преглъщай нещата с щипка сол, така казвам. За Бога, та ние имаме толкова много неща, за които да се притесняваме — с тези турци и пирати, които съсипват бизнеса на мъжа ми. Честна дума, напоследък не мога да си позволя да обличам дъщерите си в коприна.
Всички се смеят. Едрата жена е отрупана със злато, зелената й рокля е опъната на огромния бюст подобно на платно сатен. Приисква ми се Аналена да можеше да види всичко това или поне да можех да й разкажа всичко. Искам да седна в нишата пред прозореца на нашата килия, където белите перденца танцуват на вятъра, и да видя как очите й се разширяват от изумление.
Смехът на жените отслабва, очите им се втренчват зад гърба ми. Обръщам се и виждам един красив паж, облечен в зелено-червена ливрея. До него са дожът и изящно облечена жена, за която допускам, че е съпругата му. На ушите и шията й блестят скъпоценни камъни.
Пажът ме посочва с превзет жест и аз пристъпвам напред.
— Ваша светлост — обръща се той към дожа, — да ви представя Лаура, най-малката дъщеря на Антонио дела Скала.
— А, да — казва дожът. Гледа право в мен.
Дишането ми загубва обичайния си ритъм и докато се снижавам в непохватен реверанс, измърморвам със заекване:
— Ваша светлост.
Нищо в погледа му не издава, че ме е разпознал. Жена му ме оглежда с изпитателна усмивка.
— Гледай Винченцо да се отнася както трябва с теб — заръчва ми тя.
Преместват се при други гости, всичките зажаднели да целунат пръстена на дожа, да стиснат ръката му или да чуят поне една дума от устата на най-могъщия мъж във Венеция.
Отстранявам се от пътя на една танцуваща двойка, прекалено погълнати един от друг, за да ме забележат. Докато профучават край мен, полите на момичето се удрят в моите. Из цялата бална зала се носят двойки в такт с музиката. Удивена съм от факта, че ръцете съвсем открито се плъзгат по телата, бузите са притиснати една в друга.
През залата се втурва млада жена със светнало лице. Има нещо познато в нея: много е хубава, с високи скули, изящна шия. Роклята й е кремава, обсипана с кристали, раменете й са голи, по тях са разпилени единствено черните й къдрици. Усещам познатия вкус на целувки в устата си. Познавам я, наистина — нея, както и баба й, с нейните sospiri di monaca. Последния път, в който бях видяла Паулина, тя беше мека и закръглена. Малкото момиченце със страни като ябълки е заместено от тази пораснала, стройна като върба жена.
— Здравей, здравей, сладка Лаура! — възкликва тя и бързо ме целува по двете бузи. Прегръща ме силно и първо ми се приисква да се засмея, после да заплача. Защото тя беше и е моя приятелка.
— Колко години минаха? — пита. — Колко години, откакто не съм те виждала? Четири?
— Шест — отвръщам. — Красива си.