— Но не толкова, колкото теб! — отвръща Паулина. — Знаеш ли, че всички мъже вече говорят за теб. Да не си флиртувала?
Изчервявам се.
— Аз…
— Разбирам — смее се Паулина и закачливо размахва пръст през лицето ми. — Дори можеш да накараш рози да разцъфтят върху страните ти по желание. Също като сестра ти. — Думите излизат от устата й и сякаш се удрят в земята така тежко, както статуята във фоайето. Усмивката й изчезва. — Много съжалявам.
— Няма нищо — отвръщам бързо, обзета от отчаяно желание да сменя темата. — Ти как си? Как е баба ти?
— О, баба умря преди три години! — казва Паулина. — Писах ти, за да ти съобщя новината, но ти така и не ми отговори. Всички си мислехме, че в крайна сметка сигурно си се обърнала към Бога.
Спомням си игуменката, държаща листите пергамент над пламъка на свещта. Писмото на Паулина трябва да е било сред тях.
— Непрекъснато ти пишех — казвам. — През първите две години. Понякога — всеки ден. Но цензурата беше много строга.
Паулина стисва ръката ми.
— Омъжена ли си? — питам я.
Тя срамежливо се усмихва.
— Още не — снижава глас. — Не мога да говоря тук, но обещавам, че ще ти кажа. И така, как беше в манастира? Чувала съм, че там се организират декадентски партита и че е посещаван от мъже, а също и че луди монахини си показват задниците през прозорците, за да ги видят минувачите.
Смехът й се разнася из залата, привлича вниманието, но не ме е грижа — аз също се смея.
— Не и в онзи, в който бях аз — усмихвам се.
— Разбирам — сериозно кимва Паулина, но очите й танцуват закачливо. — Вярно ли е, че ви измъчват с инструменти, ако сторите някакъв грях? И че трябва да правите огърлици от детски зъби?
— Не — отвръщам, смеейки се, и поклащам глава. — Нищо подобно. Преди всичко беше много, много скучно. Както и да е, искам да ми разкажеш за Венеция, за партитата, за роклите и… ами, за всичко.
Тя се усмихва и дълбоко си поема дъх. Предполагам, че не знае откъде да започне.
Хората, които са били приятели като деца, винаги намират какво да си кажат, независимо колко време са били разделени. През остатъка от вечерта Паулина е наоколо, ако не непосредствено до мен, то поне наблизо. Сега, след като я открих, изглежда новият ми живот ще стане по-лек. Един ден и аз ще стана самоуверена и овладяна като нея.
— Ела — вика ме Паулина, протягайки ръце към мен. — Ела да танцуваме.
Но някакъв мъж в сребрист жакет пристъпва помежду ни и обвива ръце около талията ми.
— Цяла вечер се опитвам да събера кураж да заговоря тази прелестна непозната.
Очите му са добри. Сърцето ми пърха, когато за момент се чудя дали това не е Винченцо.
— Не мога да си представя, че изобщо някога ти липсва кураж, Пиетро — дразни го Паулина.
— О, но е така — отвръща той. — Всеки път, когато каня красиво момиче на танц.
Не, той не е мъжът, за когото съм определена. Но усмивката му кара страните ми да пламнат.
— И така — продължава Пиетро, — трябва да узная още в този момент коя, о, небеса, е тази прекрасна жена?
— Казвам се Лаура дела Скала.
— Е, Лаура дела Скала, аз съм Пиетро Кастелано и открих целта на присъствието си тук тази нощ. Тя е да танцувам с вас.
Той ме отвежда на дансинга.
Спъвам се след него, опитвам се да не изоставам.
— Не мога да танцувам — информирам го.
— Никога ли не сте танцували? Къде сте били през всичките тези години? В манастир?
— Всъщност, да.
Пиетро се смее; не мисля, че ми вярва.
— Всеки може да танцува. Дори непохватен и тромав човек като мен. Нека ви покажа как.
Той е прав. Няколко минути бавно ми показва стъпките, които ми се струваха толкова сложни, докато гледах, помага ми да науча простия ритъм, който е в основата им. Пиетро обгръща кръста ми, хваща лявата ми ръка и докато се плъзгаме по пода, виждам нашите усмихнати лица в едно от позлатените огледала. Аз, Лаура дела Скала, танцувам — и то с мъж, с когото току-що съм се запознала!
Някой силно ме стисва за ръката и двамата спираме. Баща ми.
— Извини ме, Пиетро. Дъщеря ми ми трябва.
— Да, разбира се — отвръща любезно Пиетро. Покланя ми се. — Беше удоволствие, Лаура, абсолютно удоволствие.
Баща ми се усмихва изкуствено и ме повежда през залата.
— Стигнах до извода, че имаш нужда от придружителка — казва той. — Да те научи как се правят нещата.