— Защо да не е в черно и златно? — питам. Струва ми се, че имам да уча хиляди неща.
— Защото — обяснява Паулина — черното и златното са цветовете на ветрилото на херцогинята. Независимо в какво е облечена, ветрилото й винаги е в черно и златно.
Карина кимва.
— Дожът и съпругата му определят всички правила във Венеция, както ще потвърдят бедните ми родители при всяка удала им се възможност.
Музикантите започват друга песен и момичетата се втурват да се присъединят към Пиетро и приятелите му. Хващат се за ръце и се завъртат в сложен танц. Карина, Паулина и аз оставаме седнали. Двете отварят широко впечатляващите си ветрила.
Зад параван от кост и коприна научавам клюки за хората, които минават покрай нас. Една жена е добре известна с любовните си афери с мъже, които са под нейния статус. Карина споделя, че всички наричат палацото й „хангарът за лодки“, тъй като когато съпругът й отсъства, тя развлича огромен брой гондолиери в дома си. Има един човек, който е на ръба на финансов колапс, и тази вечер отчаяно се опитва да си върне свършени преди време услуги, преди цялото му богатство да е потънало безвъзвратно. Изражението му е като на преследван човек. Струва ми се жестоко да се говори за хората по този начин, но се улавям как се понасям по течението на клюката и скандала.
Стряскам се, когато Паулина и Карина внезапно затварят ветрила. Двете се изправят, изпънали рамене назад. Чертите им замръзват.
Към нас приближава някакъв старец — по-стар от баща ми, прегърбен и слаб. Аз също ставам, по-бавно. Мъжът се усмихва. Покрай ушите му висят кичури коса, подобни на бяла прежда. Ръцете и лицето му са обсипани с кафяви старчески петна, прилични на влажна ръжда. С изключение на тесните му очи, които примигват и сълзят, останалата част от тялото му сякаш е заключено в някакъв вид парализа. Когато накрая отваря уста, за да заговори, в ъгълчетата й се събират мехурчета слюнка.
— Добър вечер, Лаура — казва старецът. — Това съм аз, Винченцо.
Десета глава
Стомахът ми се свива. Струва ми се, че ще повърна. Баща ми наблюдава сцената от другия край на залата, усещам, че и другите правят същото. Сграбчвам червените гънки на роклята си, за да спра треперенето на ръцете си. Но мога да се облегна на шестгодишен опит и уроците от манастира са ми добре дошли. Извивам устни в усмивка, лицето ми е маска.
— Синьор — поздравявам.
Винченцо ми се усмихва широко. Устата му е тъмна паст. Вътре виждам счупените му и неравно наблъскани зъби. Той се покланя, без да отмества очи от лицето ми, после протяга ръце към мен.
— Скъпа моя, няма ли да се присъединиш към мен за този танц?
Карина и Паулина ме гледат втренчено.
— Много добре — отвръщам. Не виждам какво друго бих могла да направя.
Двамата се движим из залата. Ръцете на последния ми партньор бяха нежни и добри, но тези на Винченцо са като някакви чудовищни гадини, пълзящи около кръста ми. От време на време притиска тялото си в моето: вероятно случайно, но по-вероятно — нарочно. На три пъти ме настъпва по краката и бледите ми сатенени пантофки стават на мръсни петна от подметките на обувките му с черни катарами.
Дъхът му е кисел. Извръщам лице настрана.
— А! — възкликва той. — Срамежлива си също като сестра си!
Бедната Беатриче. Не мога да я виня, че ме остави да повярвам колко щастлива и влюбена е. Представям си какви ужасни неща, свързани с този мъж, е запазила само за себе си — този мъж, който държи бъдещето ми в отвратителните си старчески ръце.
Винченцо затяга прегръдката около кръста ми и стиска силно ръката ми, сякаш подозира, че може да се опитам да побягна. Над кокалестото му рамо виждам как останалите гости се взират в нас. Някои пляскат и се смеят. Други шепнат зад ветрилата си. Баща ми одобрително кима, когато Винченцо ме влачи покрай него — гънките на лицето му са по-дълбоки и по-твърди.
Годеникът ми плъзва ръка по гърба ми и аз трепвам.
— О, мислиш, че съм твърде грозен, твърде стар. Така ли е, млада Лаура?
— Не, не — отвръщам бързо. — Боли ме кракът.
— На пръста ти ли стъпих, бедно мое момиче? Няма значение, скоро ще го нацелувам и ще му мине. — Той престава да се усмихва и добавя строго: — Кажи ми, имаш ли някакви други оплаквания от мъжа, който ще спаси баща ти от бедност и срам? Цветът на дрехите ми, може би, или скоростта, с която танцувам? Хайде, малката ми, можеш да ми кажеш.
Нищо не казвам. Единственото, за което си мисля, е, че веднага с най-голямо удоволствие бих станала Христова невяста и бих прекарала остатъка от живота си на колене, лъскайки релсите пред олтара.