„Разкажи ми какви новини има около теб“, моля я аз в писмата си. „Кога ще се омъжиш за Винченцо? Той прави ли те щастлива?“
Нито един от въпросите ми не може да бъде зададен, без да мине под благопристойния и бдителен поглед на майката игуменка. За един изпълнен с подозрителност мозък, застанал нащрек за всички възможни злини, всяка една от думите ми може по някакъв начин да изглежда пропита с грях.
— Виждам всичко — предупреждава ме игуменката. — Чета мислите ти.
Навремето й вярвах. Мислех, че може би наистина притежава способността да съзира тайните ми копнения така, сякаш се изливат от мен като зехтина от пресата. Виждала съм я да държи писмата ни на разстояние от себе си, стиснала ги за крайчеца, сякаш заплашват да изцапат капишона или расото й. Все едно са нещо мазно и мръсно.
Някои от писмата на Беатриче все пак стигат до мен. Крия ги в синя дървена кутия заедно с пръстена си и завързания с копринена панделка кичур от косата й. Късно през нощта, когато Аналена хърка и се намества под чаршафите си, изваждам сгънатите съкровища от мастило и хартия, сътворени от сестра ми, и ги препрочитам отново и отново. Всяко от писмата й носи нещо от външния свят, тайно го прехвърля зад тези стени, които ни разделят. Само заради една случайност при раждането ни тя е свободна, а аз крея тук.
Аналена е моя conversa, моята сестра-съквартирантка, моята сестра-прислужница. Не спира да ме подкача, че се усмихвам насън. Казва, че клепачите ми трептят и че се чуди към какви ли светове пътувам в тъмното.
В съня си аз отново съм дете. Двете с Беатриче тичаме към Лидо, за да получим лакомства от бабата на Паулина. Паулина — моята приятелка, която няма баща. Винаги ми е било мъчно, че нейният папа е умрял много млад, но сега се чудя дали всъщност не е късметлийка, че живее сама с майка си. Баба й се обличаше в черни дрехи и кожата на лицето й беше твърда и сбръчкана като черупката на някой орех.
Наричаше ни „малките принцеси“, изшъткваше и ни предупреждаваше:
— Не казвайте на татко си, че сте били тук.
После поглеждаше лицата ни и възкликваше:
— О, какви съпрузи ще имате! Какви богатства! Колко мъже ще копнеят да докоснат кожата ви и да прокарат пръсти през косите ви!
Бабата на Паулина притежаваше пекарна и през лятото, когато не можеше да понася горещината от пещите, ги оставяше да изстинат и не печеше нищо в тях, освен целувки. Беше прочута с целувките си. Рецептата беше известна единствено на нея, беше я научила от майка си, а майка й — от своята майка. Sospiri di monaca. Така ги наричаха. Въздишките на монахините. Много рецепти имат същото многозначително име, но никоя от тях няма вкуса на целувките на Паулинината баба.
На седмия ми рожден ден Паулина ме хвана за ръка и двете изтичахме, сериозни и запотени, до пекарната на баба й, където застанахме мълчаливо, впили поглед в съсухрената старица.
— Бабо — каза по едно време приятелката ми. — Днес Лаура става на седем години.
— E vero?
— Да, вярно е.
С пръсти, сгърчени и покафенели като кора на старо дърво, тя сложи седем „въздишки“ в една малка кошничка и ми я подаде. Взех една целувка и отхапах от нея. В началото ронлива, после — мека, бавно отделяща аромат на златиста захар от Изтока, печени лешници от Юга и кора на лимони от Тоскана. Въздишката, която се откъсна от устата ми, затопли дланта ми.
— О, скъпа! — ухили се старицата. — Дано всички удоволствия в живота ти да бъдат така сладки и така лесни за постигане.
В сънищата ми винаги е лято. Майка ми все още е жива и се усмихва. През шестте години, които съм прекарала в манастира, бавно и ужасяващо забравям детайли от лицето й. Може би това се дължи на факта, че предстои първото ми причастие. Определили са датата. Ще стана Христова невеста. По-възрастните монахини говорят за това като за истинска сватба. Един безплътен младоженец, застанал безкомпромисен до мен, който не ме гледа нито с гордост, нито със сласт, а по-скоро с арогантността на баща, с неподвижността на мъртъв светец. Силата на дожа и на папата, слети в едно.
Чудя се дали сестра ми е запазила рисунките си. Може би ще успее да ми изпрати една. Винаги е била по-добрата художничка от двете ни, по-методичната; аз бързо загубвах търпение и перспектива, и развалях линиите в бързината.
Мама. Нейният тънък като мъгла дъх, сладък като захаросани бадеми, топли кожата ми. Обичах да вдъхвам дълбоко аромата на тази моя майка-ангел. Може вече да не виждам лицето й, но все още усещам мириса й: на лавандула, канела, портокалови цветчета и череши.