За момент, когато се озоваваме в края на залата, той спира да танцува.
— Добре — продължава. — Тогава е мой ред. Първо: никакви погледи, странични или каквито и да били, към онези глупави младежи, всеки от които би поискал парче от младата ти мека плът. Остави ги да копнеят за теб. — С костеливия си пръст Винченцо прокарва невидима линия от рамото ми до върха на средния ми пръст. Потръпвам. — Второ: единственото, за което трябва да се притесняваш, е да вършиш онова, което ти се казва. Подчинението е най-привлекателната черта на всяка добра съпруга. А аз знам — казва той, хваща брадичката ми в ръка и я ощипва така, че да ме заболи, — че от теб ще излезе много добра съпруга.
Дръпвам се назад. В гърлото ми се надига горчива слуз. Трябва да изляза навън. Имам нужда от въздух. Докато си проправям път сред тълпата, тичайки към двойната врата, го чувам да вика след мен:
— Гледай да се върнеш обратно, скъпа моя!
Тичам през мраморното фоайе, покрай меланхоличната статуя и удивените лакеи. През една врата в дъното на дълъг коридор съзирам мачтите на закотвените в пристанището лодки и се спускам към тях. Стъпвам на дълъг балкон, притискам горещите си длани към каменните балюстради. Дълбоки глътки въздух. Надвесвам се над мастилената вода и оставям вятъра да охлади пламналото ми лице.
— Някой да ми помогне — прошепвам. Празна молитва, тъй като няма кой да й се отзове: нито Фаустина, нито Бианка, нито Паулина, нито дори Карина. Сама съм.
Треперя в нощния хлад, но още не съм готова да се върна обратно в балната зала. В другия край на балкона виждам врата. Тръгвам към нея, завъртам тежката метална дръжка и прекрачвам прага.
От върха на едно дървено скеле към мен се взира най-красивият мъж, когото някога съм виждала.
Единадесета глава
Облечен е в бяла, опръскана с боя риза с широки ръкави. Дрехата виси свободно около врата му, разкривайки маслинената кожа на гърдите му. Косата и очите му са почти черни, скулите — остро изрязани на светлината на лампата. Прилича на ангел.
— Извинявам се — казвам със запъване, все още разстроена от шока от срещата с Винченцо. — Ще изляза.
— Не — бързо казва той, после навежда глава. — Искам да кажа, че няма нужда, милейди.
На ръката си е опрял овална палитра, омазана с магически цветове, пръстите му държат дълга черна четка. Скелето, на което стои, е близо до стена, върху която се вижда наполовина завършена фреска. Изобразява тримата влъхви, посещаващи Светото семейство. Ореолът около главата на младенеца Христос е от златен варак, а във фона разпознавам куполите и кулите на Венеция. Стаята е просторна и внушителна, но мебелите са покрити с чаршафи, а останалите стени са изстъргани до гола мазилка. В една мраморна камина пламти буен огън. Пламъците осветяват лицето на мъжа, докато той се спуска надолу по скелето.
— Вие сте художник — казвам и веднага се усещам като глупачка.
Но той кимва и се усмихва.
— Художник, който все още се учи. Започнах с рисуването на портрети на дожа и семейството му, и сега той ми възлага други поръчки. Като тази стая.
Гласът му е нисък и нежен. Винченцо, баща ми и балът внезапно ми се струват много далеч.
— Трябва да е прекрасно човек да има подобен талант — отбелязвам. — Дълго ли сте учили?
— По-малко от някои други — отвръща той. — Навремето бях математик. Въпреки че изкуството и логиката са просто различни начини за изразяването на едни и същи неща.
— Какви неща?
— О, нали разбирате, разкриването на красиви мотиви, намиране на смисъл в този свят, хвърляне на светлина върху важни моменти.
Той стои до дървено магаре, отрупано с бурканчета боя, прахообразни пигменти и четки. Внимателно смесва щипка жълт пигмент със син и кафяв и получава гладко маслиненозелено. Тук е толкова спокойно; все още не искам да се връщам обратно.
— Имате ли нещо против да ви гледам как работите? — питам го.
— За мен ще е удоволствие.
Художникът дръпва един от чаршафите и открива пред мен дървен стол, тапициран с кожа и с крака, резбовани като лъвски лапи. Потъвам в него и младежът прехвърля част от маслинената боя върху палитрата.
— Твърде много танци? — пита ме.
— Не съм особено добра — отвръщам.