Той съчувствено кима и продължава да прехвърля боята върху палитрата си. Мълчанието набъбва и аз не мога да се въздържа да не събера пръстите на краката си като малко момиченце.
— Винаги ли сте живели във Венеция? — питам.
— Прекарах детството си в града, но после го напуснах и живях няколко години навън. Наскоро се върнах.
— Аз също — казвам му — Сега се ориентирам наоколо. В момента всичко ми изглежда като истинска мистерия.
Художникът се покатерва на скелето и сяда на платформата най-отгоре. Потапя четката си в боята и с деликатни движения очертава зелените листа в края на фреската.
— Венеция е град на тайни — отбелязва. — Изглежда всеки си има по някоя.
Сещам се за топящото се състояние на баща ми; за преструвките на Беатриче във връзка с Винченцо; за болестта на дожа. Той се отдръпва назад, за да погледне завършеното листо.
— Но какво мога да знам аз за тайните? Та аз съм просто художник.
— Нямате ли никакви?
Добрите му очи се спират върху моите. За момент млъква, после се усмихва и посочва към центъра на фреската, където стои Дева Мария. Детето Христос е в ръцете й, очите й са извърнати към небето. Облечена е в наситеносиня роба — по-синя от обедно небе или най-яркия сапфир.
— Аз съм единственият художник във Венеция, който знае как се постига този цвят. Именно заради това дожът харесва работата ми.
— Как го правите?
Той обляга брадичка на дланта си, танцуващите му очи се присвиват, докато художникът се преструва, че обмисля дали да отговори на въпроса ми.
— Няма да кажа на никого — настоявам. — Заклевам се.
— Ами, в такъв случай… — прави ми знак да се приближа. Заставам в основата на скелето и той ми прошепва: — Първо, трябва да се прецеди вода през възможно най-финия муселин, докато стане идеално чиста. После нежно се натрошава лапис лазули2 и се смесва с орехово масло. Върху тях се сипва пречистената вода и сместа се оставя да престои една нощ, за да стане еднородна.
Поклащам глава.
— Нищо чудно, че никой от другите художници не го е открил.
Той ме гледа още известно време.
— О, не! — възкликва, почти безгласно, въпреки че в ъгълчетата на червените му устни играе усмивка.
— Какво? — питам го.
— Сега се поставих във вашата власт. Мога ли да ви имам доверие? — очите му ме владеят.
— Разбира се…
Вратата се отваря и двамата се обръщаме едновременно. Карина.
— Лаура! Търсих те из цялото палацо. Лакеите са те видели да идваш насам… — тя вдига очи към художника, който бързо става и се отдръпва от мен. — Бях почнала да се притеснявам. Върни се на бала. Има още толкова много хора, с които искам да се запознаеш!
Хваща ме за ръката и ме дърпа през вратата. Когато поглеждам назад към художника, виждам, че ме наблюдава, сложил ръце на кръста си. Карина бързо ме влачи по коридора и мърмори:
— В един момент си в манастира, в следващия си правиш компания със слугите от задните стаи! За Бога, какво ще каже баща ти?
Знам, че само ме закача, но ми се струва, че в думите й долавям сериозно неодобрение.
Дванадесета глава
Бях сигурна, че на погребението на сестра ми ще вали. Бях сигурна, че птиците ще замлъкнат и цветята ще извърнат вулгарно ярките си лица настрани.
Но всичко е блестящо — небето е същото синьо, което видях върху недовършената фреска. Гугутките пеят в клоните на дърветата. Огромни божури привличат вниманието, подобно на ненаситните жени, кръстосващи по алеите зад площада „Сан Марко“.
Всеки път, когато се опитам да не мисля за Винченцо, той се промъква като крадец в съзнанието ми. Чувствам се виновна, че се задълбочавам в собствените си проблеми в подобен тъжен ден. Колкото и да не искам да си го призная, една мъничка част от мен дори изпитва гняв към мъртвата ми сестра, заради която ме очаква подобна съдба. Но аз нямам на кого да я прехвърля.
Измъквам се в двора. Фаустина и Бианка са ме облекли в дълга широкопола рокля от черна тафта. Тя шумоли и плющи като дървета при буря. Искам да съм сама, на тишина и спокойствие, но вълната от гласове достига до мен от другата страна на стената, върху която двете с Беатриче обичахме да играем. Единият глас е на Бианка, а другият — на малко момиченце. Двете тихичко се смеят. Приближавам към тях, листата и вейките се заплитат в роклята ми.
— Виж — казва Бианка. — Няколко шева тук-там и наистина ще изглежда така, сякаш никой не я е носил. Ще мога да се разхождам по Лидо и хората ще си мислят, че съм истинска венецианска дама!