Гневът в гласа й ме стряска и аз издърпвам ръката си от нейната.
Алегреза ме погалва по страната.
— Не се страхувай — успокоява ме тя. — Този брак между теб и Винченцо е противоестествен. Във Венеция няма нито една жена, която да не ти съчувства. Мога да помогна, ако ме слушаш много внимателно. Тази вечер, възможно най-скоро, след като настъпи полунощ, трябва да дойдеш да се срещнеш с нас.
Тя хваща ръката ми и притиска късче пергамент към дланта ми.
— Щом го прочетеш, веднага го изгори. Разбираш ли?
— Да — кимам, макар да не разбирам нищо.
— И не казвай на никого — добавя тя.
Тринадесета глава
— Приемането ми от Великия съвет сега на практика ми е гарантирано!
Баща ми се усмихва. Устните и зъбите му са оцветени в тъмно от многото чаши вино и му придават леко жесток и налудничав вид.
— Лаура, можеш ли да си представиш какво означава това?
Не мога, но отвръщам:
— Да, татко — побутвам печените сардини в чинията си.
— От Лизандър няма никаква полза — продължава той, размахвайки вилица из въздуха. — Забил си е носа в книгите и разните там отвари. Но ти си добро момиче. Сестра ти също беше добро момиче и аз съм голям късметлия. — Жестовете му стават по-отривисти и неконтролируеми. Събаря чашата си върху чинията ми и измърморва извинение на виното си.
Попипвам джоба на роклята си, за да докосна парченцето пергамент, което ми даде Алегреза. На него пише: „Манастирът в Сан Микеле“. Под думите е изрисуван символът на ключ. Представям си силното благородно лице на Алегреза и се чудя дали ще е проява на мъдрост или на глупост да сторя онова, което тя ме съветва.
— Има много неща, които трябва да приготвим за сватбата — езикът на баща ми завалва думите. — А след това ще си заета покрай изискванията на брачното ложе!
Когато осъзнавам какво има предвид, апетитът ми напълно изчезва. Съмненията относно поканата на Алегреза ме напускат.
Докато камбаната на катедралата „Сан Марко“ отброява далечните единадесет удара, наблюдавам как пламъкът на свещта обхваща парчето пергамент. Хвърлям го в камината.
Обличам се бързо и тихо. Бианка тъкмо е привършила прекрояването на една от дебелите рокли на Беатриче в ново наметало, метнала го е на стола до леглото ми. Среднощно синьо, подплатено с яркопурпурен сатен, то се плъзва успокояващо по ръцете ми. Приближавам на пръсти до вратата си, трепвам, когато при отварянето й тя проскърцва. Мятам копринената качулка на главата си и отправям молитва към благословената Света Дева Мария — въпреки че съм почти напълно сигурна, че няма да одобри онова, което правя. Промъквам се покрай вратата на баща ми, спускам се надолу по мраморното стълбище и влизам в библиотеката му. Вземам няколко монети от една купа на бюрото му и ги изсипвам проблясващи в кадифената си чантичка. Прехапвам устни, когато отварям страничната врата на палацото и се плъзвам през нея.
Хуквам в тъмното към канала, тътрейки крака по земята. Сенките чертаят тесни удължени форми по тротоарите и стените, докато бързо отминавам, навела покритата си с качулка глава. Плясъкът на черната вода звучи като ръмженето на преглъщащ шумно гладен звяр. По въздуха долитат звуците на далечна песен. Calma. Calma.
Един гондолиер се обляга на дока, разсеяно потапя весло във водата.
— Синьор?
Макар страхът да циркулира из вените ми, ми минава през ума, че никога преди не съм давала инструкции на мъж.
— Можете ли да ме откарате до Сан Микеле? Манастирът?
Той смръщва вежди.
— На северния бряг, нали?
Кимам, въпреки че нямам представа дали е така. Надявам се, че е прав.
— Бързам — добавям.
Гондолиерът любопитно се взира в мен, после ми подава ръка. Облягам се на нея и се покатервам на борда.
— Ще карам толкова бързо, колкото може да се движи една гондола — казва ми той, — но ще се постарая.
Оттласква веслото от стената на канала. Потегляме. В гланцираната тъмнина, осеяна с нощните светлини на Венеция, които ми намигат, усещам как по гръбнака ми пропълзява тръпката на свободата. За пръв път в живота си избирам пътя си.
Пътуването почти ми харесва. На юг се издигат куполите и кулите на нашия роден от водата град — сребърнобели на фона на тъмното небе. Гондолиерът разцепва мрачните води под нас, кара лодката напред по начин, който ми се струва почти магически. Завиваме по един от северните канали и пресичаме лагуната.