— Каква работа има такова младо момиче като вас, че да бърза да пресича водата през нощта? — пита ме мъжът. Гласът му обаче не е нелюбезен и аз се опитвам да звуча така, сякаш съм се запътила да изпълнявам нормални задачи.
— Имам леля. Тя е стара и болна. Вика ме.
— Добра племенница сте, след като отивате да я видите по това време на нощта. Надявам се, че не е нещо сериозно.
— И аз — отвръщам.
Пред нас се появяват очертанията на остров. Лодката се клати по течението, докато островът бавно, бавно приближава. Куполът на манастира и камбанарията му се издигат към пурпурночервеното небе.
Гондолата ни приближава още повече. Покрай дългата ниска стена на сградата не минават никакви пътеки и водата се плиска в основите й. Първоначално не успявам да видя вход, но когато доближаваме, разбирам, че доста надолу в стената има ниска порта. Малки факли, които не хвърлят кой знае колко светлина, мъждеят колебливо от двете й страни. Гондолиерът ми прекарва лодката през тунела. Вече сме в манастира.
Мястото за слизане е до един двор, наподобяващ двора на замък. Колони и арки оформят заслонена алея. Тя е напълно тиха, с изключение на постоянното плискане на вода по камъните.
Гондолиерът се оглежда наоколо.
— Искате ли да дойда с вас?
— Не, не, благодаря ви, господине. Но ще съм благодарна, ако можете да ме изчакате. Ще се постарая да не се бавя много.
Той изглежда разколебан, затова му подавам монета.
— Моля ви.
Гондолиерът оставя веслото.
— Останете колкото е необходимо. Сигурен съм, че леля ви ще се почувства по-добре след визитата ви.
Помага ми да сляза и аз стъпвам на голяма площадка от черен и бял мрамор. Тя се простира от канала до стените на манастира, подобно на гигантска шахматна дъска. Водата хвърля отражения по повърхността й и мраморът трепти и проблясва.
Тръгвам към покритата алея. Наоколо е тихо, тъмно и неподвижно. Несвойствен за това време вятър развява наметалото ми, нещо прелита с плющене покрай мен и аз прикляквам към земята, дръпнала качулка ниско над лицето си. Просто птица, вероятно някоя разтревожена чайка, но ме кара да се задъхам силно.
— Съвземи се — прошепвам си. Тези думи би ми казала и игуменката, ако ме видеше как треперя от страх.
В стените на манастира е вградена гигантска врата от напукано дърво. Вратата е обсипана с патинирани метални гвоздеи, всеки от които е голям и кръгъл като мъжки юмрук. В основата на сградата пълзят водорасли, техните зелени и хлъзгави тела си проправят път нагоре от дълбокото.
Вратата се отваря. Твърде късно е да си тръгна. Появява се мъж в кафява роба с качулка, лицето му е скрито. Той безмълвно ме вика с пръст.
— Аз съм Лаура — казвам му и мъжът кимва, сякаш това е нещо, което вече знае.
Тръгвам след него по тесен коридор, върху двете стени на който на голямо разстояние един от друг са поставени свещници. В най-тъмните участъци едва виждам краката си. Сянката на качулката на моя придружител се разтяга и свива, когато навлизаме в периметъра на свещниците. Завиваме на няколко пъти. Дясно, пак дясно, ляво. Изкачваме се по каменно спираловидно стълбище. Притеснявам се, че няма да успея да намеря обратния път.
— Извинете — питам го, — къде отиваме?
Той не отвръща.
На върха на стълбището се озоваваме в подобна на пещера зала. Жегата и светлината в нея почти парят по лицето ми. Заслепена и замаяна съм. Когато очите ми привикват, виждам златото по стените и фреските в наситеносиньо и яркочервено. Мъжът вече е изчезнал.
Група фигури на може би петнадесетина души стоят край един от четирите огъня, които искрят в камини, по-високи от човешки бой. Всеки е облечен в дълга роба, а пред лицето си има маска. Въпреки това по някакъв начин усещам, че всички са жени. Усещам как кожата ми настръхва и независимо от топлината в залата потръпвам. Какво е това място?
Фигурите се плъзват напред и оформят кръг около мен. Маските им хвърлят трептящи гротескни сенки. Някои имат дълги заострени клюнове, подобно на хищни птици. От други нежно се спускат пеперудени крила, изработени от воал. Техните скъпоценни камъни, дантели и пера обрамчват очи, които ме пронизват като стрели на ловец. Въздухът е наситен със замайващата миризма на билки и пушек. Но има и нещо друго — нещо по-могъщо и по-остро от всичко останало.
Сърцето ми препуска в луд галоп. Това е капан, мисля си.