Облягам рамо на перилото. Очите ми се изпълват със сълзи на гняв, свивам ръката си в юмрук и удрям с него по стената. Подът издрънчава и осъзнавам, че внезапното ми движение е откачило кесията ми от роклята и я е запратило на земята. Монетите се въртят и звънтят надолу по стъпалата. Марийо, Божия майко! Напомням си да дишам дълбоко.
Навеждам се, почти пълзя, за да събера колкото успея да открия. Кесията ми лежи, обляна от звездна светлина, и аз напъхвам монетите обратно в нея. Златният дукат, останал последен в дланта ми, е по-голям от останалите. Върху него е гравиран свети Марко, който подава развято знаме на фигурата насреща му — дожът.
В същия момент си спомням, че имам една тайна. Тайна, която струва много повече от монетите в кесията ми, дори от състоянието на Винченцо.
„Аз съм слаб човек. Слаб и безволев. Никой във Венеция не бива да разбира от какво страдам.“
Несигурността ми нашепва, че трябва да спазя обещанието, което съм дала. Но плачът на сърцето ми побеждава. Нямам избор.
Вдигам полите на роклята си и хуквам обратно по виещите се стъпала. Виждам сиянието, идващо откъм огромните камини, и се втурвам в залата. Чувствам се като въоръжена — сякаш съм запасала меч.
Жените стоят или седят на малки групички, но всичките се обръщат като една при звука на моите стъпки.
— Какво правиш? — троснато ме пита жената с маска на лисица. — Ти направи своя…
— Знам една! — прекъсвам я. — Знам една тайна.
Петнадесета глава
— Не подлагай търпението ни на изпитание, дете — предупреждава ме Алегреза.
— Не го правя — настоявам, поклащайки глава. Дъхът ми е накъсан от тичането дотук, но съм сигурна какво точно ще кажа. — Тайната ми засяга дожа.
Алегреза се напряга.
— Знаеш, че жена му, херцогинята, е моя братовчедка, нали? Внимавай. Тук не е място за злостни клюки.
Казвам им тайната си. За болестта на дожа, за побесняването му, когато демоните го завладеят. Думите ми се изсипват бързо една след друга, не спестявам нито един детайл от неговото страдание или от моето собствено участие в историята.
Сегретата реагира с едно огромно общо ахване. Някоя от дамите плесва с ръце. Във въздуха се разнасят мърморене, шушукане и леки възклицания.
Алегреза вдига ръка.
— Тишина!
Всички отново притихват.
— Скъпа моя — обръща се тя към мен. В лицето й има някаква мекота, въпреки че яростното сияние, което продължава да осветява силно всичко около нас, танцува в очите й. Алегреза приближава към мен. — Това вярно ли е?
— Да, да. Заклевам се — после добавям: — Той не иска никой да знае.
За момент залата притихва.
— Тогава защо ни каза? — усмихнато ме пита Алегреза.
Това някакъв трик ли е? Проверка? Тя знае защо.
— Мислех, че можете да ми помогнете — произнасям тихо.
— Значи поставяш своето собствено добруване по-високо от клетвата, която си дала на дожа?
— Аз…
— Продължавай.
Не съм сигурна дали ми се подиграват, или ме гълчат. Поглеждам към останалите жени, но истината е скрита зад маските им.
Прошепвам:
— Да — какво друго бих могла да направя?
Алегреза се втренчва право в очите ми. Стискам зъби, твърдо решена да не свеждам поглед. Накрая тя кимва.
— В такъв случай — много добре. Трябва да преценим стойността на твоя принос. Чакай тук.
Тя отвежда жените по пътеката между две арки към една странична стая. Движат се като монахини, поели на свещена молитва. Успявам да зърна огромна дървена маса и три запалени свещника. После вратата се затваря и аз оставам сама.
Какво направих? Женитбата с Винченцо си остава отвратителна възможност, а отгоре на всичкото чувствам, че с присъствието си тук мога да бъда оплетена в дори още по-ужасна мрежа.
Чудя се колко е часът. Приближавам към един от тесните прозорци, за да проверя дали нощта е избледняла, дали небето е прорязано от розовите и оранжеви ивици на зората. Веднъж Беатриче ми писа, че понякога баща ни се разхожда нощем из палацото, крачи нагоре-надолу и си говори сам. Чудя се дали в момента не е от другата страна на лагуната, дали не наднича в стаята ми, за да открие, че съм изчезнала.