Вратата се отваря и жените се изсипват обратно в залата. Алегреза застава пред мен, бялата й маска на бухал е обратно на лицето й.
— Лаура, мъжете винаги са управлявали жените — било то у дома, когато съпругът дава заповеди на жена си, било чрез сложните машинации на Великия съвет. Мъжете твърдят, че командват по божия воля, но източникът на тяхната власт са лицемерието, грехът и корупцията. Сегретата е хапчето срещу тази отрова. Чрез срещите си тук ние определяме съдбата на Венеция. Мъжете може да са принцове, свещеници, дори дожове, но нишките, които ги контролират, са в нашите ръце.
През тялото ми преминава тръпка на вълнение. Мисля, че може би съм превъртяла ключа във вратата на моето освобождение.
— Ако враговете му знаят тайната, която ти ни каза — продължава Алегреза, — дожът ще бъде в голяма опасност. Новината за тази негова болест ще се разпространи като чума. Противниците му ще я използват, за да го предизвикат; да го свалят от власт — гласът й се снижава. — Разбираш ли, Лаура? Една тайна може да пореже по-дълбоко от което и да е острие.
— Но аз не искам никой да причинява зло на дожа — казвам. — Изглежда ми добър човек.
Една жена с маска на люспест питон избухва в смях.
— Мъжете могат да изглеждат както си искат.
— В замяна на това, което ни даде — прекъсва я Алегреза, — ще възпрепятстваме женитбата ти с Винченцо.
Плесвам с ръце и ги притискам към гърдите си. Душата ми е изпълнена с облекчение.
— Благодаря ви — произнасям тихо.
Алегреза протяга ръка към мен и аз я поемам. Другата й ръка се плъзва сред гънките на роклята й и измъква нещо дълго и тънко. За момент си мисля, че държи сгънато ветрило. Но когато светлината откъм камината хвърля метален отблясък върху предмета, усещам как настръхвам и всичко в мен се стяга.
Кинжал.
— Не! — изпелтечвам.
Виждам всичко много ясно. Сега те разполагат с тайната ми и аз вече не им трябвам. Опитвам се да измъкна ръката си, но Алегреза я държи здраво.
— Не се страхувай — успокоява ме тя. — Ще боли само малко.
Острието на ножа опира в центъра на дланта ми. В началото усещам остро жилване, нищо повече. Оформилата се капчица кръв се плъзва по кожата ми.
— Добре дошла в Сегретата — поздравява ме Алегреза.
Раната не представлява нищо, просто незначителна стигма, но Алегреза отново посяга към роклята си и този път изважда кърпичка с дантелени краища, с която нежно превързва ръката ми. Жената с лисичата маска пристъпва напред. В ръцете си държи блестящ предмет от перли и бежови пера. Маска на лебед. Лъскави мъниста от черен въглен обрамчват очите, елегантна човка с цвят на охра следва гладка линия до мястото, където се съединява с призрачното чело.
Алегреза взема маската. Вдигам брадичка и тя бавно я слага пред лицето ми. Поставя ръка на рамото ми, завърта ме, после завързва сатенените панделки, за да я задържи на мястото й. Маската носи аромат от парфюма на друга жена и аз веднага разбирам, че не съм първата, която я е носила.
— Срещата приключи — обявява Алегреза.
Тя ме изпровожда навън по друг, по-кратък маршрут от онзи, по който съм пристигнала. От водата се надига синкава мъгла, виждам как първите пръсти на зората докосват куполите и кулите на града. Алегреза внимателно подрежда гънките на пелерината около тялото ми, но очите й светят жестоко зад маската.
— Ще спазим обещанието си — казва ми тя, — но и ти не забравяй своето. Сега си една от нас. Една думичка за Сегретата пред когото и да било и ще се простиш с живота си.
— Няма да кажа на жива душа — обещавам.
Алегреза стиска ръката ми, преди да се стопи обратно в сенките. Стоя сама върху гигантската шахматна дъска, топлият ми дъх е уловен в маската. Ти си една от нас. Но кои бяха в Сегретата? Като изключим Алегреза, нямам никаква представа. Усещам как в гърлото ми се надига горчива жлъч, докато си представям заговорите и престъпленията, които в този момент може би замислят зад стените на този закътан манастир. Постъпих като глупачка. Предадох най-влиятелния мъж във Венеция и за какво? Те взеха тайната ми, претеглиха стойността й и подобно на прегърбен търговец отложиха плащането. Нямам нищо насреща от това свое посещение, освен едно празно обещание.