Развързвам връзките зад главата си, дръпвам маската от лицето си и я хвърлям на земята. Поемам дълбоко глътка студен въздух. Маската ме гледа втренчено от шахматните плочи, проблясваща с цветовете си. Не, не мога да я оставя и Сегретата да я намери. Вдигам я, пъхам я под наметалото си. Гондолиерът ме чака до ръба на водата.
— Леля ви не е ли по-добре? — пита ме той, оглеждайки внимателно лицето ми, докато ми помага да се кача на борда.
Не отвръщам. Придърпвам наметалото около себе си и лодката се плъзва по искрящата лагуна.
Шестнадесета глава
Когато се прибирам у дома, е почти утро. Изкачвам се на пръсти по стълбището, придържайки полите си около бедрата, за да не шумолят. Стаята на баща ми още е затворена и палацото е притихнало. Щом се озовавам в своята, развързвам кърпичката от ръката си и виждам малката коричка засъхнала кръв, която вече се е оформила. Бързо изваждам маската от пелерината си и я пъхам в една от раклите. Вземам купчина копринени шалове, принадлежащи на Беатриче, и ги разстилам отгоре й. Търкам очите си, уморена съм.
Захвърлям наметалото и обувките си настрана и свалям роклята си през глава, като си казвам, че ще придърпам завивките върху себе си и няма да мисля за Сегретата поне до сутринта. Тъкмо се каня да се пъхна в леглото, когато стреснато забелязвам, че някой вече спи в него.
Фаустина. Слагам ръка на рамото й и леко я разтърсвам. Старата жена сяда и за момент ме гледа така, сякаш съм някоя непозната. После лицето й се сгърчва от облекчение.
— Слава на Бога! — вика тя, прегръща ме силно и ме целува по челото. — Къде беше? О, толкова съм ти ядосана.
— Добре съм — отвръщам.
— Къде, по дяволите, си ходила, скъпа? Направо се побърках, като си представих какво може да ти се е случило. Замалко да събудя баща ти.
— Радвам се, че не си го направила — казвам. — Моля те, не му казвай.
Старата ми дойка ме поглежда с уморените си очи.
— Трябва да си легнеш. Колко късно е само! Лаура, не можеш просто така да изчезваш от къщата. Направо откачих. О, какви молитви изрекох, само и само да се прибереш жива и здрава у дома.
— Молитвите ти са чути — казвам и лекичко стискам ръката й. — Нищо ми няма.
Фаустина приглажда намачканите чаршафи и аз лягам върху тях. Когато бях съвсем малка, точно преди да заспя, тя се преструваше, че маже клепачите ми с вълшебен мед. Клепачите ми натежават, точно както някога. Искам да заспя и когато се събудя, да установя, че манастирът, Алегреза и Сегретата са били само сън и че в чекмеджето ми няма никаква маска.
Но внезапен тремор от страна на Фаустина ме кара да седна бързо в леглото. Старицата е покрила лицето си с костеливите си длани и някъде дълбоко в нея се надига ридание. Посягам, придърпвам я към себе си и я прегръщам през пълните рамена.
— Съжалявам — изрича сред риданията си тя. — Като не те намерих, се сетих за бедната ти мъртва сестра.
— Аз съм тази, която трябва да се извини. Не исках да те плаша.
Фаустина поклаща глава.
— Вината е моя. Цялата вина е моя. Ако бях останала с нея, сега Беатриче щеше да е тук.
— Ти не си виновна — казвам и я целувам по мократа страна. — Не бива да се измъчваш.
— Не разбираш — проплаква старицата. — Не можеш да разбереш. — Плъзва се от леглото и пада на колене върху пода, опира длани пред гърдите си, вдига поглед към небето. — Бог да ми прости!
Молбата й сякаш я разкъсва. Никога преди не съм виждала Фаустина в подобно състояние. У нея съзирам някаква дива тъмнина и това ме плаши.
— Фаустина, моля те… Беатриче се удави. Бог няма да прехвърли наказанието за нейната смърт върху теб. Беше нещастен случай!
— Не — промълвява дойката ми. — Не беше.
В стаята сякаш нахлува студен вятър, обвива се около мен. Седя прегърбена в леглото и треперя.
— Какво каза?
Фаустина се обръща към мен. Доброто й старо лице е сгърчено и изтормозено, сякаш и тя е носила маска.
— Онази вечер Беатриче ходи някъде — казва тя. — И аз бях тази, която я пусна да отиде.
— Къде е ходила? — струва ми се, че кръвта е замръзнала във вените ми.
— Не знам. Виждаш ли, тя ми се примоли. Не спираше да повтаря: „Трябва да свърша нещо. Моля те, трябва да ми имаш доверие…“, и аз… По лицето й беше изписана надежда — надежда, каквато не бях виждала от деня на годежа й. Затова я пуснах. Бог да ми прости, пуснах я да отиде.