Гласът й пресеква и тялото й се клати напред-назад. Отмятам чаршафите настрана и сядам на пода до нея. Вземам ръката й в своята.
— Фаустина… Мислиш ли, че е имала таен любим?
— Какво друго би могло да бъде?
Какво друго, наистина? Ъгълчетата на устните ми се опъват в усмивка. Въпреки всичко съм доволна, че старият Винченцо не е бил единственият мъж, когото Беатриче е познавала. Представям си я как с блеснали очи се стрелва в сенките, за да се наслади на тайните прегръдки и думите на копнеж, споделени с някое красиво момче, което е карало сърцето й да пърха, което е сгрявало плътта й с целувки.
— Чаках я на моста Риалто, точно както й бях обещала — продължава Фаустина. — Каза, че няма да се бави, и аз започнах да се притеснявам. Точно тогава чух ужасния й писък и онзи страшен плясък. — Тя мачка с пръсти чаршафа, провиснал от леглото ми, и аз отмятам кичур коса от лицето й. — Бях малко по-нагоре на брега. Хукнах така, сякаш краката ми отново бяха млади, проклинайки коленете и бедрата си. Когато стигнах до нея, тя все още се бореше да си поеме дъх. Продължавам да виждам пяната и мехурчетата въздух в съня си. Роклята, която й бях помогнала да облече по-рано, се беше издула от водата и беше станала огромна. Хвърлих шала си. Бях на ръба на канала, готова да се хвърля да я извадя, и тогава… тогава…
Фаустина затваря сбръчканите си клепачи. Слагам ръка на рамото й.
— Какво стана? — питам я нежно.
Очите й отново се отварят. Погледът й е притеснен.
— Някой ме спря. Една ръка ме стисна за врата. Друга ме хвана за китката и изви ръката ми зад гърба. Някакъв мъж ме повлече далеч от канала. Пищях и ритах, но той притисна нож към гърлото ми.
— Кой е бил? — гласът ми е дрезгав.
— Не знам — отвръща Фаустина разтреперана. — О, толкова ме беше страх! Той се наведе към ухото ми и прошепна: „Остави я да си отиде, стара жено, или и ти ще я последваш“. И тогава видях, под сянката на широкополата му черна шапка, че устата му е пълна със злато. Малки златни ножчета вместо зъби.
Тя отново започва да ридае и аз я притеглям към гърдите си. Образът, който току-що е описала, е по-скоро на чудовище, отколкото на човек.
— Бутна ме на земята и аз затворих очи. Бях истинска страхливка, треперех като бебе. Когато осъзнах, че си е отишъл, беше прекалено късно. Някакъв гондолиер чул писъците ми и извадил Беатриче от водата.
Сестра ми е била убита.
Онзи мъж със златните зъби ми е отнел Беатриче. Прекалено много е, за да го приема нормално. Осъзнавам, че очите ми са сухи, макар да парят от гняв. Кой би могъл да стори подобно нещо? И защо?
Седемнадесета глава
Утрото на сватбата ми е тъкмо такова, каквото трябва да бъде: студено и мрачно. Сърцето ми е мъртво като хладна надгробна плоча. За последен път ще спя сама; тази вечер съсухреното тяло на Винченцо ще се настани до мен, тръпнещо от страст. Бях глупачка. Как можах да съм такава наивница и да повярвам, че онези жени могат да ми помогнат? Бих ли посетила някое от малките бижутерийни магазинчета в квартала на занаятчиите и да оставя там парите си срещу обещанието, че ще получа поръчката си на следващия ден? Не, разбира се! И все пак бях направила именно това. Предадох доверието на един добър човек срещу нищо.
— Не можеш да лежиш тук цял ден — казва Фаустина, проправяйки си път към стаята за трети или четвърти път тази сутрин. Събира отдавна забравените остатъци от живота на майка ми, събира чеиза ми. Големият сандък от тъмно дърво и злато, който стои отворен в ъгъла, подобно на чудовищна паст, се пълни. Фаустина я храни със сгънати чаршафи, бродирани рокли, крехки трептящи воали, тежки ленени покривала. Всичко, от което ще имам нужда за брачното ложе. Движенията на старата жена са тежки и неохотни, сякаш ме приготвя не за женитба, а за екзекуция.
Тя отново излиза. Изглежда се е съвзела от силните си емоции от предишната нощ и липсата на любопитство от нейна страна ме дразни. Ако онова, което снощи каза, е вярно — а няма причина да се съмнявам в думите й, — по улиците свободно се разхожда убиец, отнел живота на сестра ми. Искам да разпитам всеки мъж, жена и дете във Венеция, докато не бъде заловен.
Сядам, когато чувам тежките стъпки на баща си отвън. Вратата се отваря.
— Всемогъщи Боже! — вика високо той. Косата му е рошава, а жакетът му е разкопчан.
— Какво има? — питам го.
Той ме подминава и отваря сандъка с чеиза, така внимателно подреден от Фаустина. Грабва ленените покривки и дрехите отвътре, хвърля всичко навън. Прилежните им гънки падат на пода подобно на цветове, откъснати от дърво.