Писмото ми е кратко.
Скъпа Беатриче,
Моля те, опиши ми отново лицето на мама. Изпрати ми скица, ако можеш.
В писмото няма нито една дума, която игуменката да задраска или изтрие. Притеснявам се, че дори липсата на нещо, което да цензурира, по някакъв начин ще я ядоса и разгневи.
Игуменката позволява писмото да бъде изпратено. И аз започвам да чакам.
Втора глава
Минали са три дни, а от Беатриче все още няма вест. Единствените писма, които получавам около четири пъти годишно, са от брат ми, Лизандър, но той е по-голям от мен с десет години, почти непознат. Води живот на учен в Болоня, място толкова далечно, че наистина не мога да си го представя. Баща ми никога не ми пише.
Намирам се в градината на манастира — както и игуменката Лукреция. Твърде късно е, за да се върна. Тя забеляза, че съм я видяла. Фиксира бледите си воднисти очи на стара змия върху мен, неподвижни и бдителни.
— В лазарета се нуждаят от теб. Върви веднага там.
Навеждам глава и забързвам нататък.
Вътре е хладно и днес мирише приятно. Пламъците на свещите примигват и блещукат в тъмното. Вътре един мъж издава ужасни звуци — такива стенания и крясъци, сякаш две отвързани кучетата са се хванали едно друго за гърлата. Положен е върху една от твърдите дървени пейки. Около него са натрупани възглавници и одеяла, които да предпазват треперещите му крайници от голотата на мястото. Тялото му се гърчи, сякаш е обладано от зъл дух. От устата му излиза белезникава жълта пяна — като пяната, която морето остава по Лидо в бурен ден. Очите му се избелват и клепачите му трепкат.
Сестра Мария тича около пейката като някое безполезно насекомо, опитва се да доближи достатъчно до болния, за да се погрижи за него. Един от крайниците му се отмята и я удря, запращайки на земята молитвеника от едната й ръка и шишето с лекарство — от другата. Сестра Мария ме поглежда и хуква към лавицата, откъдето грабва късо парче дърво.
— Всеки момент ще си прехапе езика — казва ми тя. — Дръж ръцете му!
Опитвам се да укротя извиващите се крайници, докато сестрата се мъчи да вкара парчето дърво в устата на болния. Не мисля, че съществува какъвто и да било шанс да успее. Устата на мъжа периодично зейва и от нея започват да се точат лиги, после челюстите му силно се стягат, неподвижни и грухтящи. Сестра Мария се опитва да улови спокоен момент сред гърчовете, за да напъха дървото между зъбите на мъжа. После се отказва от битката и се отдалечава от него, уморена и запотена. Махва ми отпуснато с ръка и казва:
— Поеми го. Поеми го.
— Какво да правя?
— Корен от божур. Трябва да погълне екстракта от това шише. Ако не го накараме да го изпие, може да умре. — Сестра Мария задържа малкото напукано шишенце пред лицето ми и ръката й трепери толкова силно, че част от течността се разплисква навън. С другата ръка стиска дървения клин. — И запомни — езика му!
Аз съм тази, която ще трябва да намери начин да пъхне тези две неща в устата на побеснелия. Вземам шишенцето и дървото и отправям една молитва към Бога. Господи, дай ми сила.
Много бавно доближавам мъжа. Докосвам гърдите му и усещам как в тях бучи силата на препускащ кон. Поглеждам го право в лицето и за секунда ми се струва, че и той ме гледа в очите. После обаче отново започва да се въргаля и мята, и чудовището в него сякаш уголемява размерите си.
Мога да го направя, казвам си. Мога да се боря с жестоки неща.
Като отбягвам най-силните му ритници и чесания, успявам да се покатеря отгоре му и да коленича върху гърдите му. От тази позиция се опитвам да излея екстракта от златен божур в устата му, но главата му диво се мята наляво-надясно. Сестра Мария се кръсти и обръща една след друга страниците на книгата с лечебни молитви.
Моли се за нашите грешници сега и в часа на нашата смърт. Света Дево, Божия майко. Бог е с теб. Бог е с теб…
— Лесно ти е да го кажеш — изръмжавам тихо, докато се боря с чудовището под себе си.
Внезапно ме обзема убеждението, че във всичко това има нещо нередно. Клеча върху мъж!
Докосвам тялото му, докато той се извива и мята под мен. Но сестра Мария не ми казва да спра. Продължава да се моли скръбно и монотонно. Гледам лицето на мъжа в очакване на следващата гротескна, конвулсивна прозявка. Уцелвам момента перфектно: когато устата му се отваря, удрям гърлото на бутилката в зъбите му и изсипвам част от лекарството. Болният се дави и на мен ми минава през ума, че може да се задуши. После се опитвам да пъхна дървеното трупче. Но той леко го изплюва. Бурята отслабва.