— Татко! — възкликвам. — Какво правите?
Бианка се мярка покрай прага. За мое учудване младата прислужница сякаш се опитва да потисне смеха си. Фаустина придърпва главата на Бианка към гърдите си, за да заглуши звуците, и ми прошепва нещо, което не разбирам.
Баща ми вдига празния сандък и го тръшва на пода. Дървото изскърцва и се пропуква, а Бианка изпуска едно грухтене някъде измежду гънките на роклята на Фаустина.
— Този предател! — изревава баща ми. — Той е шпионин! Проклет шпионин!
В сърцето ми трепва мъничка искрица надежда.
— Кого имате предвид, татко?
— Да шпионира за самия херцог на Милано! — баща ми профучава покрай мен и отива в другия край на стаята, удря с юмрук по стената. — След всичко, което сторих, за да спася името на Дела Скала!
— Винченцо? — питам.
За пръв път очите му се спират върху мен. Баща ми сяда на леглото.
— Шансовете ми с Великия съвет се провалиха — казва той и се удря по коляното. — Провалиха се!
Спускам върху лицето си сериозно изражение, подобно на воал.
— Винченцо е шпионин?
— Дано да изгние в ада! — процежда през зъби баща ми. Вдига поглед към вратата, където стоят Фаустина и Бианка. — Махайте се и двете!
Очите на Фаустина светят, когато дръпва Бианка настрана.
Баща ми въздъхва и заравя лице в дланите си. Искрицата в гърдите ми прераства в пламък.
Казва ми, че били изровени някакви писма, че се появили свидетели. Те доказвали, че Винченцо е действал като агент за херцога на Милано в продължение на най-малко две години, предавал му е информация от заседанията на Великия съвет. Доказателствата очевидно не подлежат на съмнение. Рано тази сутрин Винченцо се опитал да избяга от града заедно със сандъците си със злато, но бил заловен. Богатството му или поне това, върху което властите могат да сложат ръка, ще бъде конфискувано; изгнанието му е в кърпа вързано.
Едва към средата на обясненията, които ми дава баща ми, осъзнавам кой е отговорен за този мой неочакван късмет. Пръстите ми галят грапавия белег от вътрешната страна на дланта ми. Защото това съвсем не е късмет, а работа на Сегретата. Алегреза е спазила обещанието си.
— Трябва да се срещна със Съвета — мърмори баща ми и приглажда косата си. — Трябва да се дистанцирам от този негодник Винченцо.
Излиза от стаята и на мен ми хрумва, че той нито веднъж не прояви съчувствие към мен заради провалената ми женитба. Усмихвам се. Чувствам се олекнала. Може би винаги е знаел колко ненавиждам тази перспектива.
Щом стъпките му се отдалечават, Фаустина и Бианка се появяват отново на вратата.
— О, скъпа моя, спасена си! — крещи Фаустина, а лицето й е порозовяло от щастие. Скачам от леглото, за да я прегърна. Бианка обвива ръце около двете ни.
— Засега — отвръщам. — Без съмнение татко веднага ще започне да се оглежда за друг подходящ кандидат, след като този му план се провали.
— Да, но засега си в безопасност — казва Фаустина.
— Ти ми каза, че женитбата е за добро — напомням й, извивайки вежди.
Старата ми дойка започва да събира частите от счупения сандък и неговото съдържание. Вдига поглед към мен, а върху устните й трепти подобие на усмивка.
— Аз ли съм го казала? — пита невинно. — Прости ми. Пък и кой знае какви подходящи ергени ще се борят за ръката ти…
Опънала съм се сред купчина възглавници в салона на долния етаж и прелиствам томчето на майка ми с римска любовна поезия. Фаустина седи на тапициран с кожа стол в другия край на стаята и дреме; ръкоделието й почти е паднало от ръката й. Следобедната тишина се нарушава от някакви крясъци и аз разбирам, че по пътя, който води към пристанището, се е насъбрала тълпа. Затварям книгата, спускам полите на роклята си надолу и отивам да отворя един от прозорците, за да надникна през него.
— Какво става? — пита Фаустина сънливо.
— Сега ще разбера — втурвам се вън от салона, към задната врата.
— Недей, скъпа, може да се окаже опасно — моли ме Фаустина.
— Няма да отида по-далеч от задната порта — викам й в отговор.
Фаустина тръгва след мен. С пресилена въздишка увива шала около раменете си и ми казва, че и тя ще дойде.