Бързо стигаме до портата, подминавайки пейката на Беатриче, каменната ни стена и шепота на кипарисите. Шумът става по-силен. Стражи крещят и избутват публиката назад, проблясват мечове. Хората плюят и викат.
— Отстъпете назад! — нарежда един от стражите. — Направете път!
По паважа трополят колелетата на каляска. Един мъж се отскубва от тълпата, удря с ръка по вратата й и крещи:
— Предател!
Други запращат клетви и обиди със зачервени от гняв и радостна възбуда лица. Стъпвам на железните пръчки на портата, за да мога да виждам над главите на размазаната гневна тълпа. Когато каретата ме подминава, успявам да зърна човека в нея.
Винченцо. Дори съвсем краткото време, за което успявам да го видя, ми е достатъчно, за да забележа, че лицето му е сиво като пепел. За момент се втренчва в мен, очите му преливат от смъртна тревога.
Докато отвръщам на погледа му, изпъвам рамене назад. Когато той извръща глава на другата страна, свел очи надолу от срам, из тялото ми се разлива усещане за власт. Фаустина стои на пейката и докато двете наблюдаваме как каретата се отдалечава, разбирам истината, която се крие в думите на Алегреза. Наистина във Венеция една тайна е много по-могъща от един меч.
Осемнадесета глава
За пръв път, откакто съм се върнала в бащиния си дом, спя както трябва. Дълбоко, тежко и без сънища. Когато отварям очи, слънцето пръска лъчи по леглото ми. Свободна съм от Винченцо. И сега знам какво трябва да направя. Ще открия какво се е случило със сестра ми. Ще се добера до истината.
Сегретата е толкова влиятелна, колкото ми беше казала Алегреза. Имам чувството, че вените ми са набъбнали. Струва ми се, че чувам как горещата червена кръв тече по тях. Застанала съм нащрек с широко отворени очи. Мога да усетя мириса на въздуха, да доловя дребни детайли в него, които не съм усещала преди.
Фаустина с клатушкане влиза в стаята ми.
— Скъпа, нямаш време да дремеш! Скоро граф Рафаело ще е тук! — Тя рови из раклата ми и изважда една рокля в бледооранжево и бежово.
Граф Рафаело, сещам се. Съпругът на Карина.
— И Карина ли ще е с него? — питам, докато се измъквам от леглото.
— Да — кимва Фаустина. — Ще е хубаво да я видим отново в палацото — тя беше такава добра приятелка на Беатриче.
Измивам лицето и врата си над легена до прозореца. Водата мирише на рози, няколко розови листенца плуват по повърхността й. Избърсвам се с ленена кърпа и Фаустина ми помага да облека роклята. Връзва копринените панделки, висящи от ръкавите, събира косата ми високо нагоре и я закрепя с перлен клипс.
Отново ме отвежда до огледалото, където вече съм почти свикнала да виждам някого другиго. Затъквам един изплъзнал се кичур зад ухото си.
Входната врата се отваря във фоайето под нас и чувам гласа на Бианка:
— Добре дошли, господине.
— Тук са — казва Фаустина.
Излизам бързо от стаята си и се втурвам по коридора. Капаците на прозорците са широко отворени и стаите пулсират от светлина. Прашният въздух, който някога заглушаваше и покриваше всичко, е изчезнал. Сякаш самата сграда празнува свободата ми. В горната част на стълбището виси една от малкото картини, които баща ми все още не е продал; някаква невзрачна моя предшественица с изкуствена бенка на бузата. Докато я подминавам, тя сякаш ми се усмихва и, каквато съм глупава, аз също й се усмихвам в отговор.
Докато слизам надолу по стълбите, забавям ход. Баща ми излиза от библиотеката и се покланя на Рафаело и Карина. Плътно зад тях се мярка Бианка. Още щом Карина ме вижда, по лицето й се разлива усмивка, страните й се зачервяват в тон с бледорозовия сатен на роклята й. В скритите си в ръкавици ръце държи кошница. Рафаело е елегантен в кафявите си ботуши, бялата си риза и черния си кадифен жакет. Сърцето ми трепва от нежност към баща ми, облечен в опърпано грубо сако.
— Лаура, добър ден — казва Рафаело и се покланя. — И двамата много съжаляваме за тази неприятна случка с Винченцо.
Правя реверанс.
— Новините се разпространяват бързо — отвръщам.
— Достатъчно по този въпрос! — прекъсва ни баща ми. — Миналото е приключило. Дами, може би ще ни извините? — той отваря вратата на библиотеката и прави знак на Рафаело да влезе вътре.
Карина театрално въздъхва.
— Мъжете са такива клюкари! Ела, Лаура, да отидем да поседнем в двора.
Рафаело целува жена си по бузата и се присъединява към баща ми. Карина ме хваща под ръка и двете излизаме навън. Въздухът е наситен със сладкия аромат на прещип и ябълков цвят. Завеждам я до пейката, засенчвайки с длани очите си, за да ги предпазя от яркото слънце.