— Бедният стар Винченцо — казва тя, когато сядаме близо една до друга, като сестри, и коленете ни се докосват. — Вече няма да може да ходи из Лидото и да получава приветствия от хората.
— Къде мислиш, че ще отиде? — питам.
— В Милано, ако слуховете са верни — отвръща Карина. — Разполага със значителна флотилия от кораби, повечето от които в момента не са в пристанището. Наистина е късметлия. Дожът вече е конфискувал два и щеше да вземе всичките, ако бяха във Венеция.
— Съжалявам го — признавам, като си спомням посивялото му лице в каретата.
Карина избухва в смях, очите й светят от удивление.
— Наистина ли? Ти си много по-добра душа от мен. Мисля, че ако бях на твое място, щях да организирам празничен бал — тя стисва ръката ми. — Но ти ще се пръснеш от облекчение, нали?
Искреността й е заразна и аз свалям маската си.
— Карина, чувствам се като затворник, отведен на бесилката, с преметната примка на шията, когато научава, че в крайна сметка ще бъде пощаден.
Тя се усмихва.
— По-добре този факт да не те изкушава да прекарваш повече време с художниците на Венеция!
Споменът за дълбокия поглед на художника ме кара да се изчервя.
— Не, разбира се! Но сега знам какви са били последните дни на Беатриче. Трябва да се е ужасявала от мисълта за живота, който е щяла да води със съпруг и господар като онзи мъж.
Карина хваща ръката ми и тъжно се усмихва.
— Сега поне ти си свободна, а Беатриче почива в мир.
Моля се това да е вярно. Описанието, което Фаустина ми даде на издутата пола на Беатриче, завинаги ще остане дълбоко гравирано в съзнанието ми. За момент се изкушавам да разкажа на Карина всичко — ужасната история на старата ни дойка за нощта, в която Беатриче е умряла, да споделя за мрачното убеждение, настанило се в гърдите ми, че сестра ми е била убита. Но си спомням за мъжа със златните зъби и решавам да запазя всичко за себе си.
— Донесох ти подарък — усмихва се Карина. Тя бръква в кошницата, която е оставила до пейката, и изважда две цветни украшения за глава — и двете направени от стегнато сплетена слама, подобно на широкополи шапки, с изключение на дупката, която се вижда в средата на всяко от тях. Едното е яркооранжево, а другото — тъмнопурпурно. Тя слага пурпурното на своята глава и грациозно, с плавно движение, издърпва дългата си коса през дупката. Кичурите й проблясват на слънцето като мед, примесена със злато, разливат се по козирката.
Подава ми оранжевото.
— Ето — една от най-големите тайни за красота във Венеция — доверява ми тя. — Виж, цветът идеално подхожда на роклята ти.
— За какво служи? — чудя се.
— Просто малък трик, с който да запазиш косата си златиста — смее се Карина.
Помага ми да закрепя козирката на главата си и аз издърпвам косата си точно както тя го беше направила преди минута. Усещам как пръстите й подреждат и разстилат кичурите ми.
— Ето. Единственото, което трябва да правиш, е всеки ден да седиш навън, както сега, и да оставиш слънцето да си свърши работата. Малко лимонов сок също ще помогне да си изсветлиш цвета.
— Благодаря ти — казвам. — Нямаш представа колко много означава добрината ти за мен. Обожавам Фаустина, но е толкова хубаво да има някой на моята възраст, с когото да си приказвам. Особено сега. Татко е в криза.
— Мъжете винаги са — отбелязва Карина. — Колкото по-високо се катерят по дървото на властта, толкова по-крехки стават клоните му.
Думите й сякаш са излезли от устата на Алегреза.
Откъм стаята долитат силни гневни крясъци и двете с Карина изправяме рамене. Гласът на баща ми, после този на Рафаело. Не мога да различа нито една дума, докато баща ми не казва:
— Скоро!
Поглеждам към Карина и виждам, че лицето й е помръкнало. Тя хвърля козирката си в кошницата, надига се и тръгва към къщата.
— Какво става? — питам я, докато бързам след нея, стиснала моята козирка в ръка.
— О, сигурна съм, че не е нещо важно — отвръща Карина, въпреки че лицето й е напрегнато и сериозно. — Във всеки случай е най-добре да игнорираме мъжките дела.
Вратата на палацото се отваря. Рафаело изскача навън като разгневен бик. Преодолява стъпалата към нас с тежка стъпка и хваща Карина за ръка.