Пръстенът на сестра ми!
Изпускам кесията си. Монетите в нея иззвъняват като малки камбанки при удара си в земята.
— Лаура! — вика Паулина и се навежда да ги вдигне.
Но аз не й обръщам внимание. В гърлото ми се надига горчилка.
— Откъде имаш този пръстен?
Усмивката й е изчезнала.
Жената отстъпва назад, но аз я сграбчвам за китката.
— Остави ме на мира — мърмори тя и се откъсва от мен. Сграбчвам жълтото й наметало. Чертите на лицето й са уморени, по-стари от жилавата сила на младото й тяло. Кафявите й очи ме гледат тъжно, но сред тъгата се прокрадва жестокост. Докато се боричкаме, наметалото й се развързва и под него се показва синя копринена рокля, скъсана и опърпана, разкриваща извивката на гърдите й и кожата на корема й. Тя не е просто просякиня. Тази жена е една от нощните пеперуди на Венеция.
— Защо носиш пръстена на сестра ми? — крещя високо и истерично. — Какво знаеш за Беатриче?
Тя се изтръгва от ноктите ми и отстъпва назад, показвайки ми пръста с пръстена.
— Стой настрана!
Насъбралата се наоколо тълпа се отдръпва, за да й направи път да се оттегли, сякаш се страхува, че проститутката може да извади нож от изцапаната коприна, покриваща гърдите й. Жената изчезва в тъмните алеи и водни пътища, а гънките на пелерината й плющят зад гърба й, подобно на крилете на гигантска птица.
Двадесета глава
— Не биваше да се увличам така — притеснява се Паулина. — Да ти разправям за Николо, докато още тъгуваш за скъпата Беатриче. О, Лаура, прости ми.
Почти не я слушам, докато гондолата бавно ни отвежда далеч от мястото на драмата и обратно към къщата на баща ми.
— Защо онази жена носеше пръстена на сестра ми? — чудя се, макар да знам, че Паулина не е в състояние да ми даде отговор.
— Лаура, напълно ли си сигурна, че е бил на Беатриче? — тя хваща ръката ми и оглежда пръстена ми. — Не е толкова необичаен модел. Сигурно има стотици пръстени, които изглеждат досущ като този. Не искам да те гледам така разстроена заради нищо.
Говори ми нежно, лицето й е добро и загрижено. Не знам какво да й отговоря.
Слизаме от лодката и Паулина настоява да ме изпрати до палацото.
— Наистина няма нужда — възпротивявам се. — Сигурна съм, че имаш много неща за вършене.
— Не ставай глупава.
След тази реплика преставаме да разговаряме. Тя не вярва, че просякинята е носела пръстена на Беатриче. И защо ли да вярва? Не се е вглеждала в неговия брат-близнак всеки ден в продължение на цели шест години. Въпреки че ръката й е преплетена с моята, случката на площад „Сан Марко“ е издигнала невидима преграда помежду ни. Когато стигаме до входната врата, ми се струва, че щеше да е все тая, ако приятелката ми ме гледаше от върха на някоя планина — такова огромно е разстоянието между двете ни.
Баща ми набързо се сбогува с Паулина, дръпва ме вътре и затваря вратата. През високия стъклен панел виждам как приятелката ми върви надолу към портата. Лицето на баща ми помръква.
— Защо се забави толкова? — пита ме той. — Бианка и Фаустина те чакат горе. Побързай!
— Но, татко, какво…?
— Погледни само в какво състояние са дрехите ти — прекъсва ме той. Поглеждам надолу и установявам, че копринените ми обувки и подгъвът на оранжевата ми рокля са изцапани от праха на венецианските улици. — Върви!
Тръгвам объркана към стаята си. Фаустина и Бианка полагат кремавата рокля със златен бордюр върху леглото. Бианка съзира мръсните ми обувки и надава кратък вик.
Фаустина ме придърпва към себе си и се заема да разкопчае корсета ми.
— Двете с Паулина бяхме в „Сан Марко“ — казвам й. — Там видях една жена — проститутка. Носеше пръстена на сестра ми, Фаустина. Сигурна съм.
Ръцете й спират и тя ми прошепва така, че Бианка да не може да чуе:
— Как е възможно това, скъпа?
Все едно че разговорът с Паулина се повтаря.
— Знам какво видях.
Старата дойка опира длан върху челото ми.
— Топла си — мърмори. — Заради времето е. Онова, което се случи с Беатриче, е ужасно, отвратително. Трябва да се опиташ да не се разстройваш така.
Тя завършва с разкопчаването на роклята ми и дрехата се свлича на пода. Излизам от нея, в очите ми парят яростни сълзи. Искам да говоря още, но е трудно, тъй като Бианка е тук.