— За какво се подготвяме? — питам.
— За дожа — отвръща Бианка, докато изсипва няколко капки розова вода в купата за миене. — Поканил е баща ти тази вечер.
Поразена съм.
— Дожът? На Венеция?
— Не, дожът на Луната! — отвръща усмихната Фаустина.
Тя придържа косата ми назад, докато Бианка потапя кърпа в една купа с гореща вода и я прокарва по лицето ми. Двете се суетят около мен, подобно на гълъби, боричкащи се в клоните на някое дърво. Измиват косата ми, подчертават естествените ми къдрици с ролки от слонова кост, които опъват скалпа ми. Нахлузват кремавата рокля през главата ми и я стягат около кръста ми, после слагат златна верижка на шията ми. Косата ми съхне на къдрици около лицето и раменете ми. Не докосват кожата на лицето ми, но за устните ми приготвят смес от счукани карминови бръмбари и къна. Когато ми поднасят огледалото, от мен сякаш се излъчва някакво сияние, което не разкрива обърканите мисли, които се блъскат в главата ми. Имам вид на привилегирована жена, млада и безгрижна, която няма за какво друго да се притеснява, освен за чистотата на копринените си чехли.
Дожът оглежда изпитателно стаята, докато херцогинята се движи сред гостите, шумолейки с копринените си поли. Намираме се в по-малка, по-уютна стая от онази, в която бе проведен балът, но не по-малко украсена и внушителна. На всяка от стените висят огромни гоблени със сцени от войни и гуляи, сцени от древни времена. Някои от тях съм виждала в книгите на майка ми. Тук Еней бяга от Троя, понесъл баща си на гръб и хванал малкия си син Асканий за ръката. Там скитащият герой се представя пред Дидона, царицата на Картаген. Всеки сантиметър от огромните маси, около които се движат хората, е отрупан с чинии, в които се виждат крехки тоскански меса, риба и хляб. От центъра на едната маса ме гледа цяло печено прасе-сукалче. Зелени и черни маслини лъщят в малки купички от теракота. Мъжете ги вземат с пръсти и ги хвърлят в устата си, все едно че поглъщат плячка. Жените използват мънички сребърни вилички и салфетки, хапват изискано дребни хапки, докато разговарят помежду си. Дори слугите изглеждат величествени в своите облекла в бяло и тъмнозелено.
Жената на дожа, която се разхожда със златисто-черното си ветрило, излъчва добро здраве — дори повече от онези, които са по-млади и по-малко сбръчкани от нея. Тя се усмихва и докосва гостите по лактите, докато разговаря с тях. От време на време поглежда към съпруга си. В един момент улавя погледа ми и ми кимва. Аз правя реверанс. Дали може да предположи, че от всичките хора в тази стая именно аз съм тази, която е издала тайната на дожа?
Вземам една едра зелена маслина от таблата, поднесена ми от един слуга. В другия край на стаята виждам Алегреза, облечена в черна рокля с бели парчета плат в разкроената пола и с черни пера в косата. Разговаря оживено с група по-възрастни жени. Представям си, че шепнешком им съобщава тайната на дожа, а после те ще я съобщят шепнешком на други, докато новината не се разпространи като чума из домовете, дюкяните, лодките и баржите на нашия град.
— Лаура, стой изправена — предупреждава ме баща ми.
Дожът приближава към нас. Наситеночервеният му жакет проблясва на светлината на свещите.
Усещам как страните ми се изчервяват. Маслинената костилка е все още в устата ми. Вдигам длан към устните си, изплювам я и я пъхам в кадифената си кесия. Усещам се тромава, неспособна да направлявам пътя си по тесните провлаци на възпитаното общество. Сигурна съм, че никога няма да овладея езика на венецианското празненство, така изпълнено с неразбираеми нюанси, погледи, шепот, стойки и саркастични забележки.
— Ваша светлост — казва баща ми и дълбоко се покланя. Аз правя реверанс.
— Антонио, Лаура. Много се радвам. Много се радвам. Такова ужасно преживяване покрай Винченцо. Кой би си помислил?
— Да, благодаря ви, Ваша светлост — покланя се отново баща ми. — Ще ви бъда вечно признателен, задето така бързо и безболезнено за всички придвижихте този въпрос.
— Няма нужда — отвръща дожът. Той вдига ръка нагоре и леко поклаща глава. Очите му се прехвърлят върху мен и се задържат върху лицето ми малко по-дълго, от което се чувствам неловко. За една кратка ужасна секунда се чудя дали не се опитва да се сети къде ме е виждал преди. Но после той се оттегля в тълпата.
— Проклет да съм! — изсъсква баща ми. Юмруците му са стиснати. — С мен е свършено.
— Но дожът се държа приятелски с нас.