— Хората, които се радват на благоволението на дожа, разговарят с него поне две-три минути. А той колко дълго остана при нас? Не може да е повече от няколко секунди. По дяволите. А ти? Ти просто стоеше като някоя парцалена кукла и ме чакаше да дърпам конците.
Под кремавата коприна на корсажа ми кипва гняв.
— А вие какво искахте да му кажа?
Той разперва ръце.
— Нямаше да има значение какво ще му кажеш, стига да беше казала нещо. Да беше сменила темата. Да беше поговорила за времето. Да се беше държала очарователно и находчиво като сестра си.
Иде ми да му отвърна хапливо — да му кажа, че не е моя вината, задето е умряла погрешната дъщеря. Но баща ми държи бъдещето ми в своите ръце и затова не се осмелявам. Измърморвам някакво извинение и се отдалечавам от него.
Алегреза тръгва насреща ми. Преструвам се, че не съм я забелязала, и ускорявам крачка. Какво може да иска от мен? Замених тайната си срещу онова, което Сегретата направи с Винченцо, и вече не искам да имам нищо общо с тях. Властта им ме плаши.
Но Алегреза ме преследва из стаята, подобно на паяк, улавящ муха в примката си. Слага хладната си длан върху моята.
— Моля ви, недейте — казвам и се опитвам да се отдръпна.
Тя стяга хватката, вдига вежди над бадемовите си очи.
— Защо, нима не ме познаваш, дете?
Не съм сигурна дали иска да ме порицае или само ме дразни.
Поклащам глава.
— Съжалявам, аз… Вечно ще съм ви благодарна. Но платих за това, така че, ако обичате, ме оставете на мира.
Алегреза ме дръпва към себе си и бързо зашепва. В думите й не съзирам изход за бягство.
— Не мога да те оставя на мира, Лаура. Когато прие помощта ни, ти се обвърза с нас. Утре вечер се събираме в манастира. Ще бъдеш там. Ще те чака лодка — огледай се за ключа.
Копринената й рокля прошумолява, когато пуска ръката ми и се оттегля. Раната на дланта ми е почти зараснала, но сега разбирам, че съвсем не е незначителна.
Спомням си онова, което бях научила в манастира: таксата никога не може да бъде платена.
Двадесет и първа глава
Слизам по едно тясно стълбище на път за официалната градина, притиснала ръка към гърдите си, за да успокоя дишането си. Множеството фенери върху една ниска стена осветяват подрязаните храсти и дървета, посадени в правилни линии и кръгове. Между тях се вият малки каменни пътечки, очертани с дребни пъстри цветя. Поемам дълбоко глътка от хладния нощен въздух. Хубаво е да се измъкнеш от двореца с неговата тежка атмосфера на амбиции и интриги.
Градинската стена се спуска надолу към басейна „Сан Марко“ — воден участък, който мие основите на стените на двореца на дожа. Хващам полите на роклята си с една ръка, повдигам ги, за да стигна до самата вода, но внезапно зървам една фигура, чийто силует е изрязан на фона на нощното небе. До нея се вижда кутия с въглен и от движението на ръката разбирам, че рисува скица.
Художникът.
Изглежда толкова погълнат от работата си, че не забелязва присъствието ми.
— Здравейте — поздравявам.
Той се сепва и се обръща към мен. Червените му устни се разтеглят в усмивка, тъмните му очи блестят. Изправя се на крака.
— Здравейте отново — отвръща.
— Моля, не ставайте.
Художникът се настанява обратно на земята и потупва с ръка мястото до себе си. Повдигам полите си и сядам до него, свила нозе под себе си.
— Баща ми и аз сме поканени на партито на дожа — обяснявам.
— Колко жалко — отбелязва той. — А аз си помислих, че просто сте дошли да ме търсите.
Смея се и може би заради светлината, а може би в резултат на моето въображение, страните му ми изглеждат пламтящи.
Той взема парче въглен. В скута си държи дъска, на която е закрепен лист пергамент. Пръстите му оставят бързи резки по повърхността.
— Какво рисувате? — питам го.
Художникът извръща дъската към мен. Картината, която се простира пред нас: водата, ниските сгради на остров Гидека, пресичащи хоризонта. Удивена съм, че само с помощта на няколко линии мога да усетя хладината на канала и солидния камък на къщите.
— Идеално е — промълвявам.
Той се усмихва.
— Никога няма да е идеално.
Разравя парчетата въглен и избира едно тънко крехко парче. В дълбочината скицира лъскава черна гондола. Добавя наведен гондолиер, който влачи веслото си през водата, и седнала пътничка. Извивката на раменете й, формата на шията й и начинът, по който е свела очи, са ми познати.