— Calma1 — казвам тихичко. — Calma.
Докосвам косата му и избърсвам челото му. Не съм сигурна дали трябва да казвам каквото и да било. Мъжът потръпва, подобно на отминаващ див прилив. Сестра Мария не престава да напява. Погълната е от ритъма на молитвата и изглежда се страхува да спре, за да не би магията да се прекъсне. Не знам дали молитвата или екстрактът от божур го излекуваха. Може би просто онова, което беше в него, си отиде само. Болният престава да се мята и тялото му е обладано от спокойствие. Плъзвам се от него, отново стъпвам на земята.
Мъжът се подпира на лакти и ме поглежда.
— О, мили Боже, не отново. О, Исусе, бях почти към края си.
— Сега сте много по-добре, господине — казвам му.
— Да. Е, благодаря ви, малка сестричке — той поглежда към почти празното шишенце с масло от божур в ръката ми. — Благодаря, че отстранихте отровата от мен. Вече съм почти наред.
— Да, но сте много слаб.
Лицето му помръква и той сграбчва ръката ми, придърпва ме към себе си.
— Слаб? Какво имате предвид? Как се осмелявате?
— Извинявам се, господине. Просто исках да кажа, че сигурно сте изморен. Имате нужда от почивка. Трябва да пийнете нещо.
Мъжът ме пуска и поляга обратно на пейката.
— Права сте — измърморва. — Аз съм слаб човек. Слаб и безволев.
— Господине, нямам предвид слаб духом — обяснявам. — Само телесно. Заради онова, през което преминахте.
Той се усмихва, но гласът му е сериозен.
— Никой във Венеция не бива да разбира от какво страдам.
Обещавам, че няма да кажа на никого.
Погледът му отскача към сестра Мария. После мъжът кимва и ми казва, че съм добро момиче.
— Вярвам ти — произнася. — Честно.
Сестра Мария ме изтиква навън. Допира строго пръст до извитите си устни и ме предупреждава:
— Запомни, Лаура, нито дума за това пред никого. Тайна е. Ясно ли е? Uno segreto.
Повтарям си тази дума един-два пъти шепнешком. Звучи мрачно. За да я кажа, трябва да стисна зъби и да изсъскам. После трябва да затворя задната част на гърлото си и да прокарам върха на езика си по горното си небце и да го покажа навън, сякаш само за секунда същият този език се опитва да избяга.
Se-gre-to.
Съскащо в началото. Гърлено по средата.
Експлозивно накрая.
Трета глава
На другия ден след репетицията на хора зървам Аналена и се изнизвам тихо от параклиса. Застанала е на прага и ме вика с пръст. Казва ми, че има съобщение за мен.
— Какво? Какво е то? — питам, докато подтичвам до нея. Двете завиваме към спалното отделение.
Аналена отказва да ми каже каквото и да било.
— Почакай — сгълчава ме тя. — Бъди търпелива и престани да ме тормозиш!
Въпреки че съм по-високопоставена от двете ни и че от нея се очаква да прави онова, което й кажа, всеки път, когато я погледна, се изпълвам със завист. В Аналена има нещо свободно и предизвикателно, тя никога не се страхува.
Щом се озоваваме в стаята, ме кара да седна. Сваля воала ми и отбелязва, че косата ми не ми прави чест.
— О, Аналена — възкликвам, — заради това ли ме качи тук, горе?
— Не — отвръща тя, застава зад мен и започва да сресва гривата ми с продължителни бавни движения. Прозрачната завеса на прозореца се извива под напора на вятъра подобно на вързано с въже животно. Сред това забавено плющене проникват и други звуци, типични за един венециански ден: потропването на токчетата по камъните, плясъкът на вода, виковете на мъжете в лодките, смехът на децата, отекват в страничните улички покрай манастира.
Аналена ме информира, че игуменката искала да говори с мен.
— Наистина ли? — Извръщам се рязко към нея и косата ми се оплита в гребена.
— Стой мирно, че майката игуменка ще те накара да я отрежеш.
— За Бога, Аналена, за какво иска да говори с мен?
— Не знам, но е нещо важно. Усещам го. Престани да се въртиш!
Аналена е умна. Винаги нащрек, винаги забелязва нещата. Веднъж игуменката беше отбелязала, че Аналена има талант „да вижда“, макар да мисля, че казаното не беше с цел комплимент.