— Казах му да чака в двора, до пейката.
Притичваме през фоайето и аз отварям предната врата.
Бианка ме докосва по рамото.
— Ще съм тук. Извикай ме, ако имаш нужда от мен.
Усмихвам й се с благодарност и хуквам през двора. Очаквам да видя тъмнокос мъж с маслинен тен и опръскани с боя дрехи. Мирисът на лимонов балсам целува въздуха. Бързите ми стъпки подплашват една котка и тя раздразнено мяука. И тогава виждам фигурата, застанала до пейката под сянката на кипариса.
Не е онзи, когото очаквам. Никога преди не съм виждала този мъж.
— О! — произнасям, опитвайки се да възвърна самообладанието си. — Здравейте.
— Синьорина — покланя се мъжът. — Казвам се Матио.
Никога преди не съм чувала акцент, подобен на неговия. Чудя се дали не е от юг, от Неапол, да речем. На възрастта на баща ми е, около очите му се вижда мрежа от бръчки. Матио изважда нещо от джоба на жакета си.
— Слуга съм на Джакомо. Господарят ми иска да ви съобщя, че сте в мислите му. Нареди ми да ви предам това в знак на неговата почит към вас.
Върху дланта му се вижда малко пакетче, увито в мека оранжева коприна. Дръпвам връвчицата, която го държи затворено, и когато го отварям, виждам дървена птичка — бързолет с разперени крила, красиво резбована, идеално завършена. Подаръкът ме кара да се усмихна.
— Благодаря, Матио — казвам. — И, моля ви, предайте моите благодарности на синьор Джакомо.
— Разбира се — отвръща той и свежда глава в кратък поклон. Понечва да се обърне, за да си тръгне, но после се усмихва. — Същата сте, каквато ви описва той, синьорина.
Докато слугата подминава ниската стена и с решителна спокойна крачка изчезва през портите на баща ми, се чудя какво има предвид.
Промъквам се обратно в къщата. Чувам хъркането на баща ми в трапезарията, вдигам една от кожите в салона и я мятам на раменете му.
Но не мога да заспя, макар че съм ужасно изморена, колкото и пъти да си спомням как Фаустина поръсва клепачите ми с невидим мед. Лежа свита на една страна, стиснала в пръсти резбования дар от Джакомо, прехвърлям го в ръце и си представям как неговите пръсти са правили същото. Тялото ми трепери, опитвам се да успокоя мислите си. Не бива да си мисля за някакъв драскач по този начин. Изобщо не е редно.
Двадесет и втора глава
На следващата вечер сядам до прозореца си, гледам как сенките се движат из двора и чакам къщата да притихне. Пресмятам, че имам почти четири часа, преди първите лъчи на утрото да си проправят шепнешком път покрай нощните облаци. Вземам решение. Трябва да направя така, както ми каза Алегреза. Ако мощта им е толкова голяма, колкото предполага скоростното заминаване на Винченцо, значи Сегретата може би ще ми помогне в отключването на другата тайна, която ме измъчва. В края на краищата, убийствата се градят на тайни. Някакъв мотив се спотайва в ума на убиеца, докато не бъде разкрит: дълг, който не може да бъде платен, изневяра, ревност, която разцъфва в отровното цвете на омразата. Ако открия причината, поради която е убита сестра ми, тогава може би тя ще ме отведе при нейния убиец.
Ставам, напъхвам се в зелена дневна рокля от лен и мятам пелерината върху раменете си. Изваждам маската си от тайното й скривалище в най-долното чекмедже, пъхам я в дълбокия копринен джоб на наметалото си и потеглям в нощта.
На пристанището има няколко лодки, собствениците им седят на кея и тихо си приказват. Но една от тях привлича вниманието ми, защото на корпуса й съзирам очертанията на ключ. Когато лодкарят ме забелязва, се изправя, застава нащрек. Подминавам останалите лодки и отивам при неговата.
— Може ли да ме отведете до „Сан Микеле“? — питам и му предлагам монета. Въпреки бедността ни, баща ми ми е отпуснал малка сума.
Лодкарят отказва да вземе парите с махване на ръка.
— Удоволствието ще е мое — казва.
Имам чувството, че съм предприемала това пътуване хиляди пъти. Може би точно толкова често съм следвала хода на този канал в главата си.
Когато лодката плавно спира, благодаря на лодкаря и отново стъпвам в шахматния двор. Появява се същият свещеник, кима ми безгласно за поздрав и аз тръгвам след него към манастира. Обутите му в сандали нозе се движат безшумно, но моите стъпки отекват остро, подобно на стъпки на движещ се в тъмното самотник.
Завиваме из лабиринта от коридори и тръгваме нагоре по спираловидното стълбище. Щом наближаваме залата за срещи, слагам пред лицето си блестящата бяла маска. Свещеникът отстъпва встрани и аз виждам, че всички са се събрали — точно както предния път. Първа ме забелязва жената с маска на лисица.