— А, малкото лебедче е — казва тя.
Алегреза стои в центъра на групата със своята маска на бухал, но този път друга жена ми прави знак да приближа.
— Добре дошла. — Маската й представлява муцуна на черна котка, обсипана с черен кехлибар. Цялото й облекло е черно, от върха на главата до тъмните обувки. Носи дълги черни ръкавици, а бялата й коса е прибрана с черна сатенена кордела. — Не бива да си нервна, дете, защото тук сме твои приятелки.
Веднага познавам гласа и лицето зад маската, макар и невидимо, се очертава в съзнанието ми. Това е Грация, майката на Карина: жената, която заедно със съпруга си бе изгонена от партито на дожа. Жената, чийто мъртъв син лежи погребан в „Сан Марко“.
— Видях ви! — възкликвам. — В палата на дожа.
Притеснявам се, че съм казала погрешното нещо, но ако съм я обидила, тя по никакъв начин не показва каквото й да било недоволство.
— Има някои неща, които не можем да забравим — отвръща. — Децата ни платиха висока цена. Твърде висока за тяхната крехка възраст.
— Съжалявам за загубата ви.
— Благодаря — кимва Грация. — Но твоята мъка е по-прясна.
Слага топлата си длан върху моята.
Сегретата се събира на хлабав полукръг с лице към мен. Грация кимва отново. Да не би да очакват да заговоря?
— Искам да ви благодаря — успявам да промълвя. — Вие ми осигурихте свободата и за това съм…
Започва шушукане. Жените ме гледат втренчено, приличат ми на ято враждебни птици, тракащи с човки, застанали нащрек. Някои закриват ушите си с длани по същия начин, по който правеха монахините в манастира, когато чуеха нещо, което смятаха, че не бива да чуват.
Алегреза вдига ръка нагоре.
— Тишина! Не казвай нищо повече.
— Не разбирам. Винченцо…
Тя пристъпва към мен. Гласът й е нисък, но не нелюбезен.
— Лаура, мислехме, че си разбрала. Никой никога не обсъжда онова, което прави нашето общество, нито намеква, че именно то е отговорно за каквито и да било действия или събития, ставащи във Венеция. Опасно е да бъдем свързвани с тези неща. Всяка стена на този град си има пукнатини. Има прозорци, процепи и еркери, през които може да излязат слуховете. Разбираш ли? Правим го в името на безопасността на всяка една от нас, в това число и на теб самата.
— Извинявам се. Не разбрах.
— Има още нещо, което трябва да направиш за нас, Лаура — добавя тя.
Поклащам глава.
— Нямам повече тайни.
— Не е това — отвръща Алегреза. — Нужно ни е да привлечеш още едно вярно сърце в редиците на Сегретата. Някой, който да се присъедини към нас.
Удивено се втренчвам в нея.
— Но как да го постигна? Дори не ми е разрешено да говоря за вашето съществуване!
Жените се смеят и накланят глави зад шумолящите си маски. Усещам как се изчервявам зад моята, но все още нямам представа как мога да изпълня онова, което искат от мен.
— Аз успях с теб — обяснява Алегреза, — така че и ти ще намериш начин. Защото си умно момиче и в теб има вътрешна сила, която едва наскоро си започнала да използваш.
— Ами ако се проваля? — питам тихо.
Никой не отговаря и умът ми запълва тяхното мълчание с дузина заплахи. Мощта им пулсира и изпълва цялата зала. Свалили са член на Великия съвет; какво е за тях едно момиче, наскоро излязло от манастир?
Някъде далече започва да бие камбана и срещата приключва. Всички потегляме в мълчание към изхода на манастира. Грация се плъзга безшумно до мен. До шахматните плочи са се насъбрали няколко лодки. Нашите лодкари ни отвеждат обратно към основния остров. Небето избледнява, малки лодчици плъзват в различни посоки.
Докато се държа за клатушкащия се ръб на лодката, ме осенява друга истина. Сегретата ме манипулира точно така, както наскоро е дръпнала конците и е отстранила Винченцо.
Двадесет и трета глава
— Нямам търпение отново да се метна на седлото! — заявява баща ми. — Само се надявам да не ми дадат някоя стара кранта.
Вече е казал същото нещо в един или друг вариант поне три пъти от сутринта насам. Започвам да съжалявам коня. Краткият ни разговор с дожа и социалното низвергване, за което той криеше намек, изглежда е забравен.