Ще ми се да му бях благодарила повече за подаръка. Колко разглезена и надменна трябва да съм му се сторила!
Някой закрива очите ми с длани и сърцето ми подскача. Обръщам се.
— О! Карина. К-как си?
— Какво посрещане! — възкликва усмихната тя.
— Извинявай, помислих…
— Помислила си, че съм онзи художник — довършва репликата ми тя с тънка усмивка. — Видях ви двамата, доста си поговорихте.
Трябва да е наблюдавала през някой прозорец.
— Не ставай глупава — отвръщам и усещам как лицето ми отново се сгорещява.
— Аха, сега разбирам! — извиква Карина и посочва към мен. — Не е нужно много, за да се измъкне истината от теб.
Звучи така, сякаш само се шегува, но косъмчетата по тила ми настръхват тревожно. Усмивката й е изчезнала и тя ме хваща за лакътя и ме дръпва по-близо до себе си.
— Трябва да си по-внимателна. Знаеш, че е ужасно лесно да ти излезе лошо име, а веднъж, щом си го спечелиш, е много трудно да си върнеш добрата репутация.
Опитвам се да се усмихна.
— Наистина, Карина, предположението ти не е вярно. Просто си разменяхме незначителни забележки. В онова, което си видяла, няма нищо.
— Разбирам — отвръща тя, но гласът й е твърд като гранит и аз усещам, че моите протести изобщо не могат да я убедят.
Двадесет и четвърта глава
Изсвирва рог, високо и остро. Разнасят се тропот и викове, надига се пелена от прах. Останалите ловци също се мятат на конете. Рафаело повежда групата към портите и надолу по опасаната с дървета алея. Всички го следват, изчезвайки постепенно в облак развълнувани викове и крясъци.
След тропота на копитата се възцарява тишина. Минават няколко минути, преди да започнат нови, по-тихи разговори. Вътре хижата е оскъдно обзаведена, жените енергично се движат около масата и заповядват на слугите да сервират студените мезета и блюдата. Дамите се усмихват, заети са, бъбрят. Някои свалят обувките и сложните си изкуствени коси и си отдъхват от това временно облекчение.
Часовете минават. Водят се разговори за раждания, болести на възрастни роднини, женитби и любовни истории, нишките и обратите в човешките връзки. Въпреки че почти нямам какво да добавя, разговорът е успокояващ, познат. Сега, сред всичките тези елегантни дами, осъзнавам, че Джакомо ми липсва. Ами ако ездачът на някой препускащ кон не го види и го нарани? Ще се върне ли вечерта, или ще отиде направо на главния остров?
Щастлива съм, че съм се отделила от другите. Откривам една сенчеста пергола до вратите на кухнята, далеч от шума. Някои от жените си подхвърлят топка, подобно на деца. Двете с Беатриче също играехме така и аз почти чувам щастливите й викове.
Викат ме вътре, за да помогна на слугите да сервират почерпката. Играем така, сякаш сме въвлечени в някаква селска идилия, преструваме се, че сме жени на провинциалисти. Истинските слуги не са много наясно как да се държат при този обрат в естествения ред на нещата. За тях играта ни е досадна. Карина се втурва в залата.
— Скоро ще се върнат.
Това е сигнал да бъдем готови. Онези, които са свалили обувките и изкуствените си букли, отново си ги слагат. Прислужници сресват косите на някои от жените и пудрят лицата им.
Първо чуваме дълбокото протяжно лаене на хрътките и се събираме на двора. Късният следобед преминава във вечер, слънцето е потънало зад дърветата. Мъжете се потят, крещят, викат за вино. Баща ми изглежда разгорещен и малко уморен, когато слиза от своя жребец. Един от мъжете е счупил ръката си при падане, но с лекота понася нараняването си. От Джакомо няма и следа, а от един коняр разбирам, че някаква лодка вече се е отправила към острова. Прислужниците разнасят плячката: две сърни с прерязани гърла и стъклени очи. Разфасоването им става направо на двора, отпадъците се хвърлят на лаещите хрътки, докато мъжете ни развличат с истории за триумфа и бедите от деня.
Хижата е наполовина открита и голямата маса се отрупва обилно, докато на фона на гаснещата светлина се носят все нови и нови ястия. Деликатни жълти дискове качамак, поръсени със свежи зелени подправки и черен пипер. Огромни плата, пълни с омари, скариди, стриди, октоподи и миди. Но главният фокус пада върху сърните. Бедните създания, убити днес, са отнесени нанякъде, а друга, висяла в продължение на няколко дни, е сложена да се пече на шиш над открит огън. Мъжете все още сменят ловните си облекла с други.