Карина идва към мен. В ръката си държи чепка напращяло грозде и отхапва от него. Малка струйка сок се плъзва от устата й за секунда, преди Карина да я избърше.
— Съжалявам за начина, по който ти говорих по-рано — извинява се тя. — Просто се притеснявах за теб.
— Знам — отвръщам. — Благодаря ти.
— Толкова се радвам, че можа да дойдеш — продължава. — Това трябва да е първият ти лов!
— Всичко е толкова прелестно — отвръщам, изпълнена с облекчение, че говорим за нещо друго.
— Да, така е, нали? — съгласява се Карина. — Много е важно всичко да е идеално. За пръв път организирам лов като съпруга на Рафаело. Цяла Венеция ще разбере какво сме яли, кой какво е казал и в какво са били облечени всички присъстващи. Кажи ми — поглежда ме тя и аз се страхувам, че отново ще започне да ме разпитва за Джакомо, — сега, след като си вече свободна дама, какви са ти плановете? Сигурно още си замаяна от изпращането на Винченцо в изгнание.
— Всяка сутрин се събуждам с благодарност, че този товар е вдигнат от плещите ми — отвръщам. — Макар, разбира се, да не изпитвам задоволство от ничие нещастие, дори от това на стария Винченцо.
Лицето на Карина отново се стяга. Тя се навежда едва забележимо към мен, оправя внимателно цветята в една ваза, после с наклонена настрани глава оглежда резултата от усилията си.
— Не мисля, че късметът има нещо общо.
Хвърля тези думи, опитвайки се да звучи безгрижно и спокойно, но когато я поглеждам в очите, виждам, че тя е всичко друго, но не и безгрижна. Приисква ми се да върна Карина обратно към типичното за нея настроение. Държанието й в момента ме напряга.
— Не съм сигурна, че знам какво имаш предвид — казвам тихо.
— Нима? — пита ме тя.
Отново насочвам поглед към нея. Веждите й са вдигнати.
— Повърви с мен.
Отдалечаваме се от масите, излизаме на поляната. Водата в езерото е сребриста и напълно неподвижна. Карина държи дългото си розово ветрило и от време на време удря с него по дланта на ръката си, подобно на войник с палка.
— Късметът може и да съществува в някои други части на света, но не и във Венеция — казва тя. — Когато някакъв голям късмет падне на пътя на някого, първото нещо, което винаги правя, е да видя кой го е хвърлил там. Каква е последователността на събитията? С кого е свързан този щастливец? И какви действия са допринесли за този така наречен късмет?
Обувките й мачкат тревистия бордюр, по който вървим, а от време на време се навеждаме, за да избегнем ниските вейки на фунийките, провиснали от клоните на портокаловите дръвчета над главите ни.
— Е, в моя случай съм сигурна, че е просто най-обикновен добър късмет.
— Ние сме или кукли на конци, или онези, които дърпат конците — прекъсва ме Карина. — Но конци винаги има. И винаги някой ги дърпа. Така функционира Венеция: така се движат лодките; така се отварят завесите в театъра в началото на пиесата и се затварят — в края й. Така някои хора стават богати, а други обедняват. Така се дават обещания и се спазват — обяснява тя с усмивка, — или се нарушават.
Извитата пътека ни връща обратно към хижата. Карина отделя няколко минути, за да инструктира едно момиче, което черпи вода от кладенеца. После снижава глас и казва нещо, от което се вледенявам:
— Аз знам, Лаура. Знам с кого си се свързала.
Ако се опитам да отрека, ще се издам. Дишането ми се ускорява, твърдата решетка на корсета ми се впива в кръста и гърдите ми.
— Знам, че Сегретата се е обърнала към теб — продължава тя. — Точно както направиха и с Беатриче.
Замръзвам на място. Карина прави още няколко крачки напред, изтръгва корен напръстничета от земята, къса цветчетата и ги пуска на тревата. Обръща се назад и ме измерва с мрачен поглед.
— Какво искаш да кажеш? — питам я.
— Не е ли споделила с теб? Разбира се, че не би го направила. Толкова вярна беше. Толкова лоялна. Толкова добра в спазването на обещанията си. — Тя се заиграва с оголеното стъбло на напръстничетата, все едно че е малък камшик. — Стой настрана от Сегретата. Стой далеч от онези жени. Те не са онова, за което се представят. Вземат тайните ти и в замяна ти вършат услуги, но не се приключва само с това. Помисли си за бедната си сестра. Лаура, не искам да те разстройвам или да те плаша. Но има неща, които не разбираш и е най-добре да не се забъркваш с подобни хора. Мрежата им на контрол далеч надхвърля твоя ум. — Карина продължава да се отдалечава от мен. Думите й напълно се покриват с опасенията ми относно Алегреза и останалите. Забързвам след нея и я хващам за ръката.