— Чакай! Откъде знаеш, че Беатриче се е свързала с тях? Какво ти е казала? — Знам, че треперя. Ако Беатриче й е казала, значи е нарушила клетвата си. Нарушила е първото им правило!
— Повечето хора рано или късно влизат в контакт с тях. — Сега тонът й е по-мек и тя отново се усмихва, но продължавам да усещам стомаха си свит от притеснение. — Накараха ли те да носиш една от техните маски? — Усмивката й преминава в гримаса, когато очите й се спират върху китката й. — Боли ме.
Поглеждам надолу и виждам, че ноктите ми са забити в плътта й. Веднага я пускам.
— Извинявай, аз…
Очите на Карина се стрелват нагоре и аз се обръщам. На няколко стъпки от нас, под арката на един лавров храст стои Алегреза. Колко дълго е била там? Потръпвам. Внезапната й поява ми се струва странна.
— Добър вечер, графиньо, синьорина Дела Скала — поздравява ни Алегреза. Облечена е в обичайните приглушени сиви тонове — този път в оловносива рокля със сребърен колан на кръста. Тя задържа ръцете ни в своите облечени в ръкавица длани, когато една след друга я поздравяваме.
Едно слугинче потапя огромна връзка дългостеблени лилии във висока ваза.
— Не! — вика Карина. Момичето поглежда към нас с разширени от уплаха очи. — Виж как ги мачкаш. Ще ги съсипеш.
Алегреза рязко извръща глава към Карина, която отива до масата, където нервното момиче стои, без да смее да пипне цветята.
— Ще ти покажа как се прави — казва Карина с по-спокоен тон, — и тогава никога няма да забравиш.
Алегреза кимва и се оттегля.
Докато Карина подрязва наранените и изпочупени стъбла на лилиите с остър кухненски нож, се опитвам да изтласкам една ужасна картина от главата си: мъжът със златната челюст блъска Беатриче в канала, докато Алегреза го наблюдава от сенките.
Двадесет и пета глава
Масата, на която вечеряме, бе изкушаваща и изобилна в началото на вечерта. Сега е покрита с остатъци от храна. Поглеждам към баща си и ми се приисква да стане. Опрял се е на лакът и едва гледа от умора, но продължава да участва в разговор с хората около себе си. Знам, че няма и да си помисли да си тръгне, преди важните личности да са започнали да се оттеглят.
Ритъмът на един цял живот сякаш е натъпкан в тези няколко странни часа. Развълнуваните, високи, тръбни звуци от тяхното начало са сведени до ниско общо жужене.
Николо, най-малкият син на дожа, скача на масата и тръгва сред отломките, а ботушите му оставят кални петна по покривката. Спъва се и се изкашля.
— Дами и господа, мога ли да ви помоля за вашето внимание?
Никой от присъстващите не поглежда към него, с изключение на мен.
Той измъква кинжала си от колана си и го хвърля. Ножът се превърта във въздуха и острието му се забива дълбоко в масата. Затрептява и после замръзва, затъкнато така, както според мен е целял Николо. Всички разговори замлъкват и във въздуха се надигат няколко шокирани възклицания.
— Ще ми обърнете внимание! — вика той.
— Слизай оттам! — крещи му някой.
— Съжалявам, но е важно — изломотва Николо.
— Ами кажи си репликата тогава и приключвай — чува се неодобрителен глас.
Николо прави няколко крачки напред, измъква кинжала от масата.
— Паулина ди Морети и аз ще се женим — обявява той.
— Ах! — възкликват доволно гостите и Паулина вика леко, преструва се на изненадана. Жените стават от местата си и се събират около приятелката ми. Николо скача атлетично от масата и мъжете разтърсват ръката му, потупват го по раменете или гърба. Лицата на хората сияят на приглушената светлина на огромните свещи, кои то в началото на вечерта бяха високи колкото каните с вино, но сега са се превърнали в разтопена восъчна маса, която се разлива и смесва с останалата храна.
— За какво трябваше да хвърля ножа? — тихо мърмори една жена в синьо.
— О, това просто разкрива животинското у мъжа — отвръща друга. — Винаги са такива, когато се върнат от лов.