Внезапно зървам лицето на Паулина, сладко и открито. Улавям погледа й, усмихвам й се и й казвам беззвучно: „Честито!“ от другия край на стаята. В отговор тя ми изпраща въздушна целувка.
Забелязвам, че Алегреза също гледа към Паулина. Стреснато си давам сметка как й изглежда приятелката ми — млада, да, но заради годежа си със сина на дожа и влиятелна. Гладкото й чело се набръчква замислено.
Очите на Алегреза светват и аз проследявам погледа й до Карина и графа. Рафаело вдига една къдрица от косата на жена си и гали с пръст бузата й. Това е простичък жест на внимание и ми напомня, че не всяка връзка във Венеция е ръководена от необходимост или амбиция. Залива ме чувство на топлина и към двамата. Рязкото предупреждение на Карина за Сегретата се дължи на нейната тревога за мен, нищо повече. В думите й нямаше никаква злъч или зложелателство.
Рафаело се навежда да я целуне по шията. После очите му сякаш се взират в нещо много далеч и той се свлича напред, притиснал лице в гърдите на жена си.
Един млад мъж удря по облегалката на стола на графа.
— Не си прекарал достатъчно време в леглото, Рафаело… в това е проблемът! — смее се той.
— Търси нещо, което е загубил! — вика друг и вдига тост за собственото си остроумие. Стаята се изпълва с шумна веселба. Но лицето на графа продължава да е притиснато към гърдите на Карина.
Тя казва:
— Рафаело, достатъчно!
Шегата вече не е забавна. Рафаело изглежда така, сякаш е изпаднал в пиянски ступор. Карина се опитва да го отмести от себе си. Той е напълно неподвижен.
Карина разтърсва съпруга си, първоначално лекичко, после по-силно и накрая — отчаяно.
— Рафаело! Какво ти е? — проплаква тя. Погледът й обхожда гостите около масата. — Защо не помръдва?
Рафаело се свлича на земята със странно забавено движение, подобно на марионетка с прерязани конци. Столовете се местят, някои дори падат, докато хората се надигат от местата си. Рафаело лежи на пода, очите му, ужасно изцъклени, гледат втренчено в нищото.
— Отстъпете назад! Моля ви всички, дайте му въздух да диша — проплаква Карина, но никакво количество въздух вече не може да промени нещата. Един човек допира пръсти до шията на Рафаело и объркано заявява, че графът е мъртъв. Искам да отида при Карина и да я утеша, но единственото, което съм в състояние да направя, е да стоя на мястото си — толкова дълбоко е ужасното чувство, което бушува в мен. Един млад мъж не умира просто така в ръцете на жена си по време на празненство. Не знам какво се е случило, но съм сигурна, че смъртта на Рафаело не е естествена.
Карина коленичи до него. Синьо-зелените й очи обхождат стаята, но не мисля, че виждат нещо. Приличат на стъклени. Тя протяга ръце като сляпа жена, молеща за милостиня.
В ушите ми бучи. Устата на хората са отворени, лицата им са изкривени като лица на зли духове. Други са толкова пияни, че утре няма да помнят нищо от случилото се или пък ще се чудят дали не е било просто мъгляв сън, докато някой по-трезв ги увери, че е истина. Ходът на тази нощ сякаш е забързан с ужасяваща лекота.
Поглеждам към мястото, където седеше Алегреза, но тя е изчезнала.
Хижата, която ми изглеждаше като палат, сега ми прилича на клетка. Трябва да сторя нещо. Вината е моя. Алегреза и Сегретата са онези, които са убили Рафаело. Сигурна съм. Рафаело, с цялото му влияние във Великия съвет — тази мъжка мощ, за която говореха побърканите, изпълнени с ревност жени от Обществото на тайните. По-рано през деня го бях видяла да препуска на кон, после да се връща — недосегаем, триумфиращ и със сигурност защитен от каквато и да е слабост или болест. Откривам в случилото се студен, ужасен смисъл. Когато се опита да ме предупреди, Карина изрече лоши думи за Обществото право пред Алегреза. Лицата им, които продължават да се въртят пред очите ми, скрити зад просветващи на светлината на свещите маски, говорят колко не одобряват високия статус на мъжете, упражняваната от тях власт, суетата в мъжките амбиции.
Докато изнасят тялото от залата, си пробивам с лакти път към Карина.
— Отдръпнете се, моля. Графинята има нужда от пространство. — С удивление забелязвам, че тълпата ми се подчинява. — Карина — казвам, — ела с мен.
Тя ме хваща за ръката и пръстите й изгарят моите. Поглежда ме, в бялото на очите й съзирам мрежа от мънички венички. Лицето й е мокро от сълзи и колкото повече си мисля, че имам роля в нейната ужасна съдба, толкова по-силно стискам ръката й.
— Ела — повтарям, — ей там.