Все едно я водя през тъмна гора. Някои от лицата са обърнати с нездраво любопитство към нас. И макар че други са добри, всички се опитват да зърнат какво отражение е оставила трагедията върху лицето й. Събират детайлите на драмата така, сякаш някой е хвърлил златни монети сред тълпата.
Баща ми седи в центъра на група мъже. Гърбовете им са извити като на хищни птици, вече са заети с обсъждането на значимостта на случката за преразпределението на силите във властта.
Отвеждам приятелката си в стая, където гори една-единствена свещ, и я настанявам на дивана. Карина, обикновено толкова самоуверена, избухва в ридания.
— Сигурно е сърцето му. Тук ли са докторите? Трябва отново да го видя. Заведи ме обратно при него.
Опитва се да се изтръгне от прегръдката ми, но аз здраво я стискам. За секунда се виждам как държа дожа през онзи злополучен ден в манастира. Устата на Карина се отваря в подобна изкривена, беззвучна гримаса, ръцете й се вдигат във въздуха, а красивите им пръсти са извити като сковани нокти на хищна птица. Убеждавам я, че всъщност не иска да се връща обратно. Успявам да я уговоря да полегне и разхлабвам корсета на роклята й.
Усещам, че някой стои безмълвно зад мен.
— Имате ли ветрило? — питам.
Фигурата ми подава ветрило. Черно, бродирано със златни рози.
Скачам на крака и се покланям.
— О, херцогиньо, съжалявам!
— Продължавай с онова, което правиш — вдига ръка тя. — Моля те, не се извинявай; няма нужда.
Вземам ветрилото и започвам бавно да го вея пред Карина.
— Може би ще е добре да пийне нещо? — прошепва херцогинята.
Преравям ума си за детайлите от лазарета в манастира, представям си шишенцата и бурканите по полиците.
— Какво ще кажете за малко грапа? — предлагам. — Чувала съм, че ракията помага при шок.
— Така е — отвръща херцогинята и се отправя към вратата, за да намери някой от слугите.
Когато се връща, в едната си ръка държи ключ, а в другата — малка чашка. Двете помагаме на Карина да седне. След като е отпила глътка, вдигаме одеялото, което покрива един стол, и я завиваме с него.
— Поръчах на гостите да се разпръснат — уверява ме херцогинята.
Галя бедната Карина по главата. Сега лицето й е пасивно, безизразно, с изключение на лишените от надежда очи. Не мога да кажа каквото и да било, без да прозвучи банално. Не мога да се преструвам, че загубата на сестра ми е сравнима с тази — никога не съм познавала любовта, която една жена изпитва към съпруга си. Но докато бушуващата във вените ми кръв се успокоява, умът ми се изпълва с мрачни мисли. Спомням си Алегреза, застанала като градинска статуя под перголата, наблюдаваща ни с притворени очи. Спомням си предупреждението на Карина за „онези жени“. Постепенно нишките се свързват една с друга и повече отвсякога ме е страх да погледна към гоблена, който оформят. Дишането ми отново се учестява.
— Ти добре ли си? — пита ме херцогинята.
Братовчедка е на Алегреза. Дори да можех да й обясня свързано подозренията си, признанието ми сигурно би било безсмислено. В най-лошия случай — глупаво. Пипалата на Сегретата се простират навсякъде.
— Просто съм шокирана — лъжа.
Скоро Карина затваря очи и аз си мисля, че по някакво чудо е заспала, че избликът й на скръб е прекъснат, подобно на внезапен летен дъжд. Двете с херцогинята започваме да шепнем. Казвам й, че наскоро съм излязла от манастира, но тя, разбира се, вече знае това.
— Знаеш ли, че игуменката ми е приятелка? — привежда се още по-близо към мен и снижава глас, въпреки че в стаята не присъства никой друг, освен Карина.
Отмествам поглед встрани.
— По-добре да не питате игуменката за мен. Не бях точно нейна любимка.
Херцогинята се смее.
— О, не обръщам особено внимание на онова, което казва тя. Както и да е, ако трябва да съм напълно честна, макар да сме приятелки, винаги съм я смятала за сбръчкана, безполова стара вещица. Суха като стафида. Мисля, че си създадена за свят, който е по-голям от този, над който тя властва.
Двете разговаряме така, сякаш сме стари приятелки. Почти забравям, че това е жената на дожа. Поне за известно време не усещам хватката на Сегретата толкова стегната, а баща ми поне веднъж ще бъде доволен от мен.
Двадесет и шеста глава
Фаустина не е много доволна от поредното ново приятелство, което съм завързала — един бродещ нощем котарак от квартала, когото кръстих Нерон заради императорската му стойка. Винаги го гони от кухнята. Но той е мек като коприна, успокоява ме и се катери на коленете ми, за да се настани върху тях с обезоръжаваща арогантна фамилиарност. Седя в стаята си с котарака, свит на кълбо в скута ми, и си мисля за изминалите няколко дни.